Выбрать главу

И накрая: получих малко писъмце, нещо като бележка. Познах почерка още на плика. В него накратко се казва: „Обади ми се, когато можеш.“ Под това изречение е написала домашния си телефонен номер и този на родителите си. Подписано е: „С обич, Рейчъл“.

Седя до прозореца и мисля за зимата и смъртта. И за Уилфърд. Намериха трупа му преди два дни. Заболя ме много, когато чух новината. Защото след изчезването му за известно време подозирах стария детектив. Бил съм несправедлив към него и си мисля, че в известен смисъл и аз съм причина за кончината му. Тялото било заровено в плитък гроб някъде по периферията на имота му. Според Елис Хауард, преди да го убият, са го измъчвали. Но Хауард не бе сигурен кой или кои са убийците. Възможно е да е бил Стрич. Може да са били някои от хората на Тони Чели, но дълбоко в себе си аз лично мисля, че причина за смъртта му е Калеб Кайл, а физическият убиец може би Каспър.

Уилфърд бе играл роля в издирването на родителите на Били Пърдю. На него се бе обадила възрастната госпожа Шнайдер от приюта. Щом тя е могла да намери телефонния му номер, защо да не е могъл и Калеб Кайл? Защото единствен Калеб би искал най-подробно да знае всичко, което е знаел и Уилфърд. Надявам се, че поне алкохолът е затъпил част от болката или може би го е направил безстрашен в лицето на смъртта. Но вероятно не съм справедлив: в този човек имаше нещо от гордото достойнство и куража на старите американски пионери по нашите места. Не ще да се е предал така лесно. Представям си го съвсем ясно: седнал на бара с уиски и бира пред себе си — човек от миналото, загубен в настоящето. Крепи го надеждата, че ще завърши дните си с добри дела. А бе разбудил дремещото в пустошта Зло, бе призовал демон от миналото. Но го бе направил неволно, всъщност за да помогне на една изгубена душа, на един отчаян и страдащ млад човек.

Мисля и за Рики, за свитото му на кравай мъртво тяло край резервната гума в багажника на колата, за смелата му постъпка в опит да спаси Елън, преди самият той да умре. Нека почива в мир.

А Лорна? Тя напусна Дарк Холоу, напусна и Ренд. Обади ми се, за да ми каже, че отива в Илинойс при родителите си, където ще прекара и коледните празници, а сетне ще потърси нов дом. Аз си бях у дома, когато се обади, но не вдигнах слушалката, оставих телефонният секретар да запише думите й. Слушах тихото пърпорене на касетката и си мислех, че така ще е по-добре.

Човекът, наречен Калеб Кайл, бе погребан в бедняшки гроб северно от църковен двор извън Огъста. До него почива и младежът, когото той наричаше Каспър. Добри хора се молят за душите им. Няколко дни след погребението край гробовете бил забелязан едър мъж с раница на гърба и болка в очите, нагазил в снега край прясно изкопаната пръст. Слънцето бавно гаснело, през облаците червенеели сетните му лъчи. В ръка държал лист хартия. Знаех, че това е призовка за явяване в съда, връчена му от поръчител. Същият поръчител, който плати гаранцията за излизане от ареста. На листа има и дата — това е ангажимент, който мъжът с раницата няма да спази и поръчителят го знае. Съгласието, а и мълчанието му са купени с пари. Немалко пари, но пък много малка част от онези, които получи Ал Зи. Сигурен съм, че собствениците могат да понесат такава дребна загуба.

Същия ден Били Пърдю е бил и на друг гроб. И него никога повече няма да види. Защото ще изчезне безследно и оттук нататък никой няма и да чуе за него.

Но аз зная къде отива Били.

Отива на север. Завинаги.

Два дена след годишнината бях на литургия в катедралата „Св. Максимилиан“ със специална служба и заупокой в памет на Сюзън и Дженифър Паркър. На следващия ден, значи на 15 декември, отидох на гроба. Заварих пресни цветя, предполагам, от родителите на Сюзън. От смъртта й насам не са ми проговорили и думичка. Винят ме за случилото се. Аз също виня себе си, но вече съм направил нещо за изкупление. Колкото мога, толкова. Както и всеки друг човек.

През нощта срещу 16-и те дойдоха при мен. Събуди ме шум в гората. То не бе шум, а бавното сливане на два свята и аз излязох на верандата, но не слязох при тях…

В сенките помежду дърветата се мярка цяла група. Отначало ми се струва, че виждам блуждаещи светлини в листата на разлюлените от вятъра клони, подобия на лица и ръце, игра на сенки и още нещо. Всички те мълчаливо се приближават към мен. Тук са девойките, още момичета, а роклите им, някога разкъсани и окървавени, сега са цели и искрят отвътре, прилепнали към заоблените форми под тях. Форми, които преди много, много години, биха могли да подлудят младежката кръв на връстниците им. Мисля за несбъднати мечти, за романтични прегръдки под лунната светлина, за притиснати в лудешко желание млади тела на задната седалка на нечия кола, за разменени с копнеж погледи на годишния бал, за огнени думи в кратък шепот, за задъхана гонитба на някоя зелена поляна. Луната кротко грее и посребрява издължени и красиви крайници, развети от вятъра дълги коси, румени устни — тези красиви феи в летни дрехи, застанали вкупом върху белия сняг.