По-далеч зад тях виждам и други: възрастни мъже и жени, в развети като криле на нощни пеперуди нощници, овехтели панталони, със старчески възлести ръце, кокалести, с подути стави и изпъкнали вени, като корени на древни дървета, здраво захванати във вечната земя. Човешки съдби. Млади мъже, прегърнали кръшните снаги на съпругите си, влюбени и любовници, някога разделени от смъртта, сега завинаги заедно, отново събрани в нея и отвъд. В краката им играят деца, надничат и се смеят, очите им святкат, деца с някога пречупени пръсти и подпухнали лица, сега чудотворно възкресени, красиви като ангели в невинността си. Пролет в бялата зима на моята нощ.
Цяло множество покойници стоят срещу мен, а краят им се губи някъде назад, в гъстите сенки — на древния лес и на далечното минало. Те не говорят, а само ме гледат и аз потъвам в благодатна тишина и спокойствие, бял мир се възцарява около мен, усещам ръцете на млада жена, която ме докосва нежно в нощта, чувам шепота и, който ми казва да спя.
заспи
Стоя, опрян на парапета — до стъпалата, на които някога седеше старецът с кучето и лулата, където помня песните на мама, все още хубавица въпреки напредващата възраст, стоя и усещам очите им върху себе си. Детски пръсти кратко докосват ръката ми. Поглеждам надолу и почти я виждам… с блеснали очи и светнало лице, една мъничка красавица, моята дъщеря, застанала боса в снега.
Сетне ръка докосва бузата ми, меки устни намират моите, а гласът казва:
заспи сега
И аз заспивам.