Помня един интересен случай в Бруклин — следяхме един бояджия. Работната хипотеза бе, че е убил съпругата си и по някакъв хитър начин е скрил трупа. Къщата му бе в опасен квартал — северно от „Атлантик авеню“, напълно рисков район. Тогава Уолтър, макар и с цивилни дрехи, ужасно приличаше на такъв, какъвто си беше — на ченге. Страх ме беше онзи да не ни разпознае. Във всеки случай бояджията така и не ни усети — може би и никой от квартала не обърна внимание, че се въртим там прекалено често. Не закачахме наркоманчетата, проститутките и другите местни артисти, бяхме се амбицирали на всяка цена да заловим убиеца. А бяхме млади и не особено опитни, в никакъв случай не можехме да работим под прикритие — нямахме разрешение за това. Както и да е — местните, изглежда, също решиха да не ни се бъркат в онова, което си бяхме наумили.
Всяка сутрин бояджията тъпчеше камиона си с кутии боя, четки, стълби и други атрибути и тръгваше на работа, а ние — подире му. От разстояние наблюдавахме как ден-два боядисва апартаментите в една сграда; сетне се захвана с фасадата и. Хвърляше кутиите от използваната боя в контейнерите за смет и си тръгваше — ние отново подире му.
Няколко дни ни бяха нужни да загреем какво става. Вдъхновението първо осени Уолтър: той намери голяма отвертка и се залови да отваря захвърлените кутии наред. Немалко се измъчи, защото някои от капаците бяха здраво прилепнали от засъхналата боя. Всъщност това привлече вниманието ни към една кутия по-специално — стара, яко засъхнала боя. Би трябвало да е сравнително прясна: нали онзи тарикат боядисваше ден за ден.
Във въпросната кутия намерихме женска ръка. На нея все още се мъдреше венчален пръстен, а самата ръка — на отрязаното място — се бе залепила на дъното в останалата там боя и стърчеше нагоре досущ като статуетка. Само два часа ни бяха нужни да извадим разрешително за пълен обиск. Сритахме вратата на дома на бояджията и в спалнята открихме тридесетина кутии, подредени като тухли чак до тавана. Във всяка една имаше по част от тялото на съпругата. Няколко бяха здраво наблъскани с човешка плът — сякаш онзи изверг се бе опитвал да прави месни консерви. Главата бе в голяма четирилитрова кутия за емайллак.
Същата вечер, според собствения му разказ, Уолтър завел жена си да вечерят — в къщи нямало нищо за ядене. Така не успели и хапка да преглътнат, а когато се прибрали, не могли и да мигнат цяла нощ. Не се любили, само лежали притиснати един в друг и мълчали — така ми каза Уолтър на следващия ден. Аз пък дори и не помня къде съм бил и какво съм правил през онази същата нощ. Е, да — такава беше разликата между нас двамата — тогавашните Чарли Паркър и Уолтър Коул. Беше! Сега поне аз не съм същият…
Оттогава насам съм вършил какво ли не. Убивах в неутолимия си стремеж да открия убиеца на близките ми и да си отмъстя. Онова изчадие Адово си имаше прозвище — Пътника. Уолтър научи за всичко това, дори го използва за собствени цели, защото разбираше, че аз бих унищожил всичко изпречило ми се на пътя. Днес мисля, че в известен смисъл случилото се е било проверка за мен. Коул е искал да провери дали най-страшните му опасения относно мен ще се потвърдят.
Така и стана.
Настигнах го на гробищните порти. Тук шумът на трафика — градски еквивалент на бумтящи морски вълни — бе вече много силен. Уолтър говореше с един бивш капитан от 83-ти участък. Май Емерсън му бе името. Бях чувал, че вече работи в отдела за вътрешни разследвания — това сигурно бе причината за неприязнения поглед, който ми хвърли. Убийството на онзи педофил и сводник Джони Фрайдей отдавна бе отшумяло, а мисля, че така и не откриха извършителя. Знаех кой е убиецът. Как да не знам, като аз бях свършил тази работа. Просто го изтрих от този свят в изблик на черна ярост през месеците непосредствено след смъртта на Сюзън и Дженифър. Бях тръгнал да го разпитам за туй-онуй, но преди да го довърша, вече ми бе все едно дали знае нещо за техния палач или не. В онзи миг пелена ми бе паднала на очите и надделя стръвта ми да го унищожа заради всичките гадости, които бе сторил на десетки жени като Сюзън, на поне стотина деца като Дженифър. Сетне съжалявах за начина, по който го бях ликвидирал, както съжалявах и се разкайвах за много други деяния, но съжаленията не могат да върнат стореното назад. По онова време бяха плъзнали разни слухове, но никой не можа да докаже нищо. Във всеки случай нямаше начин Емерсън да не е чувал тогавашните подмятания по мой адрес.