— Хей, Птицо, това са предразсъдъци.
— Виж, Ейнджъл, никакъв предразсъдък не е, когато някой констатира, че си гей. Това е просто излагане на фактите. Предразсъдък е, когато човек критикува чуждите задници.
— Ама и ти си един тарикат — развика се Ейнджъл. — Това ми било излагане на фактите, онова ми било предразсъдък! Хубаво лице, не знам кво си! Кажи си, че ти се чука. Нали затова сме ти приятели — Ще ти помогнем! Но ти трябва готина мацка, не като онази дебелата…
Прекъснах го:
— Ама много ли ми личи? — попитах иронично. — Защото ако толкова съм го закъсал, по-добре да взема да се гръмна, а?
Ейнджъл мигом се успокои и се засмя.
— Глей сега, има нещо такова. Личи ти малко. Ама то си е напълно нормално. Има един адрес в Интернет — womenbehindbars.com3 — можеш да се пробваш там напълно дискретно.
— Моля? — рекох още по-саркастично.
Но Ейнджъл вече си умираше от кеф — топката бе преминала у мен.
— Има купища мадами, които за мъж като тебе биха дали каквото си поискаш — рече и насочи дясната си ръка към мен с протегнат като пистолет показалец. — Бам, бам, Птицо!
Всичко това звучеше като евтин водевил.
— Какъв е този адрес? — попитах, колкото да млъкне.
Будалкаха ме, но в майтапа им имаше нещо далеч по-дълбоко и по-сериозно, като например приятелска загриженост. Не бяхме се виждали известно време и усещах, че искат да ми напомнят: ние — твоите приятели — държим на теб. Ти си сам там в Мейн, нямаш близки, на които да се облегнеш — това бе подтекстът на сегашните приказки и изобщо на срещата.
Опитваха се още да ми кажат, че винаги са готови да ми се притекат на помощ. Подмятаха, че съм длъжен да си намеря нещо, за което да се хвана. Иначе спомените и цялата всемирна гадост ще ме тласнат или към някоя щуротия, или към мрака на самоунищожението. Както ме бе предупредил и добрият човек — сержант Грънфелд.
— Онова е интернетски адрес за уреждане на срещи. В местата за лишаване от свобода има доста самотни жени — Сан Франциско, Ню Йорк, в щатските затвори…
— За жени в затвора, така ли?
Той нетърпеливо разпери ръце.
— Пак ли не загряваш — нали ти казах — женизадрешетките.ком. За пандизите говорим. И затворничките имат нужди. Ти отваряш адреса, оглеждаш снимките и си избираш. Проста работа.
— Но те са затворнички, Ейнджъл! Никой няма право да ги извежда по обеди и кина — това си е нарушение на закона първа величина, ако не и федерално. Пък и като помисля — и аз навремето като ченге колко жени съм изпратил в затвора… Що за дивотия е това, а?
— Откога си станал такъв поклонник на закона бе, Птицо? Тогава ще избягваш нашия щат — ще обявиш пандизите от Йонкърс до Лейк Шамплейн за закрита зона — и оттам нататък — еее, кой като теб — цяла Америка е твоя.
Той вдигна чаша като за наздравица и намигна на Луис.
— В страницата казва ли се коя за какво е в затвора?
— Тц, дадени са възрастта, какво харесва всяка в мъжете и снимка. А, още и дали желаят да бъдат преместени на друго място. Нали знаеш, това също е цел на повечето затворници — да отидат някъде другаде — на по-лек режим.
— Какво ти пука за какво са опандизени? — попита ме Луис.
Забелязах веселите искрици в очите му. Забавляваше се, проклетникът. Е, добре, като са ме взели за мезе, ще трябва да си доизиграя ролята.
— Тези мадами са извършили престъпление, излежават си присъдите, изплащат си дълга към обществото. Нали така? Номерът е да не са като онази, дето отряза патката на мъжа си. Иначе какво толкова? Сладка работа.
— Точно така — пак се обади Ейнджъл. — Ще огледаш, ще си избереш и пей сърце. Я си представи, че е крадла, а? Ще отидеш ли на среща с крадла?
— Тц, ще ме окраде.
— Тогава проститутка, а?
— Не им вярвам на професионалистките.
— Много си бил придирчив бе, Птицо.
— Такъв съм си, ти ако искаш, започни кампания в защита правата на проститутките.
Ейнджъл престорено нажалено поклати глава, сетне пак се ухили.
— Някоя с присъда за телесна повреда, а? Кухненски нож, счупена бутилка, такива неща? Нищо сериозно.
— Нищо сериозно, а? — ехидно рекох аз. — Ножове, бутилки, нищо сериозно. Браво бе! Ти знаеш ли я тази песен: „Сираче съм, клето сираче…“?