Выбрать главу

— Добре де — тогава убийца.

— Зависи кого е пречукала.

— Баща си например.

— Защо?

— Абе, откъде да зная? Да не съм присъствал на убийството? Ще се жертваш ли или не?

— Не.

— Е, Птицо, много си специален. Тогава ще си ходиш соло.

В същия миг келнерката се появи отново.

— Е, господа, какво решихте? Ще поръчвате ли десерт?

Отказахме, но Ейнджъл не се стърпя:

— Аз и така съм си достатъчно сладичък.

— И доста пошличък — незабавно подхвърли жената и ми се усмихна.

Ейнджъл почервеня, а на лицето на Луис се изписа някакво далечно подобие на усмивка.

— Три кафета — поръчах аз и й върнах усмивката. — И сметката. Току-що си изкарахте добър бакшиш.

По-късно се разходихме из Сентрал Парк. Спряхме се да починем до статуята на Алиса4 върху гъбата до басейнчето. То бе пусто — нямаше ги обичайните деца с играчките им. Две двойки седяха наблизо прегърнати и Луис бързо, но внимателно ги огледа с професионално недоверие. Ейнджъл се качи на гъбата и провиси крака. Гледката бе забавна — сякаш Алиса бди над него.

— На колко годинки си? — попитах.

— Достатъчно млад да се кефя тук — отвърна ми и се усмихна. — Е, Птицо, разказвай — как си?

— Живуркам, оцелявам. Има добри дни, има и лоши.

— А как ги разпознаваш?

— През добрите не вали.

Той се усмихна с разбиране.

— Денят на благодарността сигурно е бил пълен провал, а?

— Е, изразих благодарност, че не валя.

— Как върви къщата?

Знаеше, че правя основен ремонт и подновявам стария дядов дом в Скарбъро. Напредвах, дори вече се бях нанесъл окончателно в него, макар и да оставаха още някои по-дребни неща.

— Почти съм привършил. Само покривът ме чака.

Известно време Ейнджъл помълча.

— Ти нали разбираш — там, в ресторанта — просто се помайтапихме — рече той най-сетне. — Отлично знаем, че този период е тежък за теб. Скоро ще изтече първата година, нали?

— Да. На 12 декември.

— Какво си планирал?

— Да отида на гроба, да поканя свещеник да отслужи помен. Или литургия. Не зная какво друго, едва ли ще е толкова трудно.

Всъщност не смеех да си призная, че направо ме е страх от този ден. Не зная защо, но си бях внушил, че дотогава къщата трябва на всяка цена да е готова. Че трябва здраво да съм стъпил в нея. Вероятно се нуждаех от нейната опора — нещо стабилно, също свързано с миналото, но с хубави спомени. Стабилен дом, където да мога да си преустроя живота и да започна наново, на чисто.

— Обади ни се. Непременно. Ще дойдем.

— Ще се радвам, ако дойдете.

Той пак кимна.

— Дотогава трябва да внимаваш, нали разбираш какво ти казвам? Прекалено дълго време стоиш сам. Ще вземеш да превъртиш. Чувал ли си се с Рейчъл?

— Не.

С нея бяхме доста близки за известно време — любовници, смея да кажа, че и приятели. Тя също бе дошла с мен в Луизиана, за да помогне в издирването на Пътника с голямата си ерудиция в областта на човешката психология. Бе ми дала любовта си, която аз, изглежда, не бях успял да разбера и да й отвърна както подобава, поне не и тогава. Онова лято тя пострада — и физически, и емоционално. Наложи се да престои в болница и оттогава не се бяхме срещали, нито разговаряли, но знаех, че е в Бостън. Веднъж не се стърпях и отидох в университета, където преподаваше — скрих се зад едни храсти и я гледах отдалече. Тя пресичаше университетската морава, червената й коса искреше под слънчевите лъчи, но не посмях да й се натрапя. Стори ми се прекалено затворена, спотаила лична болка, самотна. Така и не събрах смелост да се доближа до нея.

Ейнджъл се прозя и изтегна, смени темата.

— Срещна ли някой интересен човек на погребението?

— Емерсън.

— Оооо, онзи тиквеник от Вътрешния ли? Сигурно си му се зарадвал много, а?

— Четеш ми мислите, Ейнджъл. Невероятно удоволствие изпитах. Същият гъз дава мило и драго да ми нахлузи белезници, ако може и раирано костюмче. И Уолтър Коул беше там.

— Той не благоволи ли да поговори с теб?

— Благоволи, но нищо хубаво не излезе.

— И той е от големите праведници, а те са много кофти хора. Каза Емерсън, та се сетих — „Мълбери“ 247 е обявен за продажба. С Луис мислим да го купим, че да отворим музей на закона в действие. Представяш ли си, а?

„Мълбери“ 247 е адресът на бившия клуб „Рейвънайт“, където бе главното седалище на Джон Готи-баща, преди да го опандизят благодарение на показанията на Сами Биволето и тем подобните юнаци. Синът Джон Готи-младши бе поел бизнеса на клана Гамбино и същевременно си бе докарал арест и репутацията на най-некадърния кръстник в историята на мафията.

вернуться

4

Става дума за героинята на Луис Карол от прочутата му книга „Алиса в страната на чудесата“. — Бел.‍прев.‍