Бунгалото в Брентууд се ползваше по-скоро за склад, където освен неизползваемите дрехи между сезоните, се скриваше и Рейвън, изоставена от поредния измръзнал от студа й любовник, и в очакване на… поредната си авантюра.
Влезе в бялата дневна и се почувства като във фризер. Цялата къща беше в бяло — хладна и безлична. И в мразовитата безжизненост на това място се вписваше чудесно тя — скована от лед като статуя.
Рейвън прогони надигащата се тъга и се взря в пъстрите цветове навън. Чуден килим от зелена трева покриваше градинската ливада, поддържана изрядно от наетия косач, но затова пък цветните лехи около нея бяха покрити от занемарени и обрасли в огромни бурени цветя. Градинарят на Рейвън се бе пенсионирал отдавна и тя не наемаше друг поради глупостта си да вярва, че всеки момент ще се пренесе в палата от Бевърли Хилс.
Реши в крайна сметка да намери градинар, за да не предизвика недоволството на съседите си. Мисълта за това я блъсна болезнено — както всички други подобни мисли за бъдещето, които само преди три нощи се стовариха безмилостно върху нея, буквално секунди след завръщането на Майкъл от седемседмични снимки в Мадрид. За пореден път Рейвън Уинтър бе принудена да започва всичко отначало. Не хранеше, разбира се, наивни надежди за свеж и бляскав старт. Под бремето на жестоките си провали се справяше все по-трудно и по-трудно, от което за сетен път се убеждаваше, че не може да бъде обичана.
Рейвън искаше да се промени, да бъде страстна и гъвкава — а не студена и крехка. Как само искаше да се промени! Но с всеки пореден провал ставаше само по-мнителна, по-резервирана и още по-лесно ранима.
С намерението да се отърси от налегналите я мисли тя раздвижи раменете си. Не се предаваше лесно, но изтощението бе по-силно от нея и понякога тя се огъваше под неговата тежест. Тогава изпитваше убийствена умора. Рухваше не само сърцето й, което вече тридесет и три години се бореше да продължи да бие под ледената си обвивка, но и душата, измъчена от мисли и безсъние през последните три нощи.
Изкушаваше се да си легне веднага. Силната умора щеше бързо да я потопи в безпаметен и възстановяващ сън. Но дисциплинираната Рейвън Уинтър никога не се поддаваше на съблазни. Това не беше начин за оцеляване — не и за нея, която поне в професионално отношение бе постигнала толкова завидни успехи.
Изпълненият с благоуханието на пролетта ден постепенно потъваше в здрача. Сутринта Рейвън се бе отказала от ежедневния си крос поради една ранна конференция на Източния бряг. Е, щеше да го направи сега. Навън все още се виждаше.
Нищо, че беше уморена.
Нищо, че в крехкото й тяло вече нямаше сили.
Нищо, че бе рисковано да бяга по „Сан Висенте“, когато главата й бучеше от ехото на множество далечни и близки оскърбления.
„Казваш се Рейвън?“
„Рейвън: Но това не е ли птица, грозната черна птица на смъртта?“
„Напомня също мишелов.“
„Или лешояд!“
„Какво е това слизесто нещо по оголените ти крака, Лешояде?“
„Вазелин? Мас? Бързо, елате всички бързо да видите какво е размазал мишеловът по мършавите си крака!“
„Нямаш ли си чорапи, бъзлива гарго? Твоята дърта повлекана не може ли да ти купи? Знаеш, че може. Щеше да бъде богата, ако вземаше пари за услугите си!“
Смазващите спомени я преследваха инч1 след инч по дългия пет мили2 път за джогинг. Не можеше да избяга от тях, колкото и да ускоряваше темпото. Бяха по-бързи от нея. Причакваха я на някой ъгъл и се нахвърляха отгоре й — жестоките обиди на жестоки деца… И изведнъж в съзнанието й прозвучаха отдавна забравени думи. Думи, които тя самата бе произнесла в тържествено я изпълнено с болка обещание, когато на десет години прочете за пръв път една поема на Едгар Алан По.
„Гарванът програка: «Never more»3“ — пишеше авторът. По сякаш виждаше от небитието страданията и болката на Рейвън и я съветваше да сложи край на всичко това. И тя наистина щеше да поеме съдбата в собствените си ръце и да се освободи.
Един ден просто щеше да каже: „Никога повече, никога повече, никога…“
Ако Николас Голт не беше намалил скоростта в очакване на десния завой от „Сан Висенте“ за „Барингтън“, ако нямаше изключително бързи рефлекси и ако дори за секунда се беше поколебал от страх да не би някой да го удари отзад, то Рейвън сигурно щеше да се окаже под гумите на неговия камион.