Ник рязко заби спирачки, камионът изскърца и спря на някакви си инчове, преди лъскавият метал да срещне крехката плът. Трясъците и шумът върнаха към действителността чернокосата бегачка, която в дълбокия си унес бе изтичала от алеята на улицата, без изобщо да забележи движението покрай себе си. Учудена и стресната, тя политна напред и се строполи, разранявайки нежната кожа на дланите и колената си в бетонната настилка.
Шофьорът изскочи от камиона и вбесен, се отправи към жената, която за малко да се самоубие и неволно да го превърне в убиец. Откакто бе поел грижата по отглеждането на двете си дъщери, Николас Голт бе решил никога повече да не изрича обиди и псувни. И той спазваше обещанието твърдо, с изключение на безмълвните хули, които сипеше понякога срещу „майката“ на децата си. Но сега, възбуден от покачилия му се адреналин, Ник възнамеряваше да изсипе всевъзможни псувни и колоритни изрази над тази нехайница, която едва не предизвика катастрофа.
Навела глава, Рейвън продължаваше да стои коленичила по средата на улицата. Ник реши, че сигурно излива гнева си върху настилката, като че ли тя бе виновна за нейното глупаво падане. Отвратен от мисълта, че жената можеше да повдигне обвинение срещу него, той отмести поглед към нейната спортна екипировка. Красивият ансамбъл от шорти, тениска, чорапи и лента в светлосиньо и яркорозово струваше поне няколкостотин долара.
Ник познаваше богатите и самовлюбени особи или, по-точно, бе експерт по такива особи. Интересуваха ги единствено тоалетите, включително за джогинг, и можеха без всякакви скрупули да хвърлят върху човек най-тежките обвинения, дори когато те самите са виновни.
Ядът, примесен с оскърбление, извика в съзнанието му нови обиди, които щеше да й наговори. Надвесен над жената, Ник с нетърпение очакваше тя да вдигне лицето си от каменната настилка към неговия студен като камък поглед. О, тя добре знаеше, че той е до нея, но продължаваше да гледа надолу, опитвайки се да избегне гнева му и да предизвика жалост, може би.
Ник мислено я приканваше поне веднъж да има куража да го погледне. И тя наистина се подчини на мълчаливата му команда, обръщайки лице към неговия изпълнен с ярост и закана поглед. Николас Голт не пророни дума.
Непознатата бе неописуемо красива. Но не това сломи желанието му да я залее с язвителната си тирада. Ник имаше имунитет срещу омайната сила на красотата, познавайки добре нейната коварност. Можеше да пренебрегне сочните треперещи устни, изваяната елегантност на високите скули и бляскавите и черни като нощта къдрици, милващи гальовно нейното прекрасно лице. Но не и очите. Тези езерносини, светещи като звезди очи го гледаха с отчаяние и тъга.
Ник бе подготвен да срещне един намръщен и презрителен поглед, който обвиняваше него за случилото се. Но видя нещо напълно различно.
Рейвън, от своя страна, очакваше върху нея да се посипят хули и обиди и бе готова да ги приеме. В крайна сметка сигурно си ги заслужаваше.
В очите на жената се четеше още нещо странно и дори обезпокоително. Те сякаш бяха съгласни той да я удари и дори да я убие.
Ник пристъпи и клекна до нея. От страх тя се сви още, инстинктивно усетила силата, примесена с гняв, едва сдържащите се да не изпуснат някоя заслужена обида устни и тлеещите пламъчета в сивите очи.
Мъжът имаше черна коса като нейната. Рейвън по-чувства способността му да се владее, докато, надвесен над нея, изчакваше ловко да нанесе удара си. В мускулестото тяло се криеше силата на пантера, но стоманените очи издаваха скрития зад желязната фасада човек.
„Но какво си мисли тя, че ще й направя? — учуди се Ник. — Очаква да я ударя?“
— Здравейте — поздрави той учтиво. — Добре ли сте?
— Съжалявам за случилото се — прошепна тя. — Бях… обезумяла.
Този отговор изненада Ник още повече. Трябваше да разбере не само защо, но и дали за нея не би било по-добре, ако той не бе спрял навреме.
Остави въпросите за по-късно и посегна към нежните бели ръце, които лежаха безжизнено върху слабите бедра, с насочени една към друга наранени длани. И тогава видя локвата кръв. Нищо чудно, че странницата бе останала дълго приведена напред. Не беше някакъв каприз, нито пък намерение да хвърля вината върху него. Така по-лесно можеше да потисне напиращите викове от силната болка.
„Коя си ти? — питаше се Ник. — Приличаш на жена, която се интересува единствено от тоалети, но си готова да приемеш мъжката ярост, смъртта и понасяш болката без стон.“
Приличаше на Снежанка — така силно бе пребледняла. Но не бе от болезнените рани, а от отровните мисли, накарали я да изтича сляпо на улицата.