Обладана от магията на Ейдановата приказка, Джуд стисна ръката му.
— Какво станало после?
— Слънцето се скрило. Настъпила нощта и птицата започнала да се променя. Променил се и мъжът. Птицата се превърнала в жена, а мъжът — във вълк. За един миг те посегнали един към друг, ала не успели да докоснат ръце, преди да настъпи пълната промяна. Тя все още била прекалено трескава и немощна, за да се грижи за себе си. Вълкът обаче стоял плътно до нея, топлел я с тялото си и бил готов да я брани с живота си, ако се наложи. Студено ли ти е? — попита той, долавяйки потреперването на Джуд.
— Не — прошепна тя. — Трогната съм.
— Има още. След нощта отново последвал ден, а после отново настъпила нощта. И всеки път те разполагали с миг, през който да се опитат да се докоснат, а после това ставало невъзможно. Той не я напуснал нито за миг — било в образа на мъж, било в образа на вълк, — за да си потърси храна, макар самият той да се намирал пред прага на смъртта. Като доловила това, тя използвала цялото си останало умение, за да спаси него, а не себе си. Любовта, която изпитвала към него, означавала за нея повече, отколкото собственият й живот. За пореден път настъпила зората и преобразяването им започнало. Отново посегнали да се докоснат, знаейки колко е безнадеждно, а тя съзнавала, че няма да доживее още едно зазоряване. Но този път, заради саможертвата, която и двамата направили, били възнаградени. Ръцете им се срещнали, пръстите се докоснали и най-накрая те се видели един друг едновременно — като мъж и жена. Първите им изречени думи били за любов.
— И живели щастливо до края на дните си.
— Още по-добре. Той се оказал крал на далечна страна и взел феята за своя съпруга. До края на живота си никога повече не прекарали нито едно зазоряване или заник разделени.
— Прекрасна приказка. — Отпусна глава на рамото му! — Както е прекрасно и в момента.
— Това е моята страна. Или така си мислех като момче! Идвах да се разхождам тук, да гледам хоризонта и да мечтая кои места искам да посетя.
— И кои искаше да посетиш?
— Всички. — Зарови лице в косата й и си помисли, че да бъде тук му е напълно достатъчно. Но за нея бе по-различно. — А ти къде си мечтала да отидеш, Джуд?
— Не знам. Никога не съм мислила истински по въпроса.
— Тогава помисли сега. — Побутна я и я настани да седне на камъка до него. — От всички съществуващи места, кои искаш да видиш?
— Венеция. — Представа нямаше откъде й хрумна, на после се засмя, давайки си сметка, че постоянно е висяла в съзнанието й и сега ненадейно изскочи. — Бих искала да видя Венеция с красивите дворци, величествените катедрали и тайнствените канали. А после и винопроизводителните райони на Франция — всички онези хектари лозя със зреещо грозде и стари ферми с градини. И Лондон, разбира се, заради музеите, историята. Но в Англия бих искала да видя и провинцията. Корнуол например, с хълмовете и скалите. Да подишам въздуха на мястото, където се е родил крал Артур.
Никакви тропически острови, екзотични плажове, закътани пристанища за неговата Джуд Франсис вече, отбеляза наум Ейдан. Сега търсеше романтичното, традиционното, със загатване за легенди.
— Никое от тези места не е особено далеч оттук. Защо не дойдеш с мен, Джуд, да ги разгледаме?
— О, просто отлитаме до Венеция и се връщаме във Франция и Англия?! Как ли пък не!
— Е, точно тази вечер едва ли ще стане, но иначе ще е както го изреди. Имаш ли нещо против да изчакаме септември?
— Защо?
„Заради медения месец“ — едва не се изплъзна от уста му, но предпочете този път да е по-предпазлив.
— Искам да заминеш с мен. — Отново държеше ръка й, целуваше пръстите и й се усмихваше. — Да полетиш с мен към романтични и тайнствени места, нашепващи легенди. Ще ти покажа къде точно е бил заченат крал Артур, къде Мерлин е правил магиите си. Ще отседнем в някоя френска ферма, ще пием вино и ще се любим върху пухени дюшеци. После ще се разходим по каналите на Венеция, ще обиколим величествените катедрали. Няма ли да ти допадне, скъпа?
— Да, разбира се. — Звучеше страхотно, магическо. Като поредната му приказка. — Но е невъзможно.
— Защо?
— Защото… имам работа, както и ти. — Той се засмя и насочи вниманието си от пръстите й към брадичката.
— Да не мислиш, че кръчмата ми ще се срине, а работата ти ще изчезне? Какво са две-три седмици?
— Вярно е, но…
— Виждал съм местата, които спомена. — Доближи устните си към нейните, за да ги съблазни. — А сега искам да ги разгледам с теб. — Ръцете му милваха лицето й и той започна да открива как се губи в нея, как потъва. — Ела с мен, a ghra — промълви и я привлече по-близо, защото тя потрепери.