— Аз… Трябва да се върна обратно в Чикаго.
— Не го прави. — Устните му станаха по-настойчиви, по-горещи. — Бъди с мен.
— Ами… — Не можеше да подреди мислите си. Колчем се опиташе да улови една, тя й се изплъзваше, прогонвайки и останалите. — Би могло, предполагам… — Колко са две седмици в края на краищата? — През септември. Ако си сигурен…
— Сигурен съм. — Изправи се и я вдигна нагоре. Ухили се, когато тя изпищя и обгърна врата му с ръце. — Да не мислиш, че ще те изпусна, сега, когато те намерих? Грижа се добре за моите неща.
Кое е негово? Думите му я разтревожиха малко, но преди да измисли отговор, видя фигурата близо до тях.
— Ейдан — едва-едва успя да прошепне тя.
Той се напрегна, сложи ръка върху рамото й, за да я защити, ако се наложи, извърна се и се успокои.
Дамата сякаш се носеше във въздуха, докато вървеше. По светлата коса проблясваше на лунната светлина точно както и сълзите й.
— Лейди Гуен е излязла да търси изгубената си любов.
Жал изпълни сърцето му при вида на проблясващи сълзи по лицето й.
— Така постъпва и той. Днес отново го видях. Говорихме.
— Май доста си се сприятелила с феите, Джуд Франсис.
Усети вятъра по лицето си и улови аромата на морето.
Ръката на Ейдан върху раменете й бе силна и топла, същевременно всичко приличаше на илюзия, сякаш щеше да изчезне в момента, в който мигне.
— Постоянно си мисля как ще се събудя в леглото си в Чикаго и това — всичко това — ще се окаже някакъв невъобразимо дълъг сън. Сърцето ми ще се пръсне от мъка.
— Сърцето ти е в безопасност. — Сведе глава да я целуне. — Това не е никакъв сън — давам ти честна дума.
— Сигурно я боли, когато вижда влюбени тук. — Погледна през рамо. Бляскавите коси на дамата се пилееха по раменете, а страните й бяха мокри. — Дори не са разполагали с онези мигове на зазоряване или здрачаване, за да протегнат ръце.
— Един-единствен избор може да изгради съдби или да ги унищожи.
Сепна се, като го чу да повтаря думите на Карик вдигна очи, а той погали косата й.
— Хайде да се връщаме. Тя те натъжава.
— Наистина.
Джуд се вкопчи здраво в ръката на Ейдан — слизането бе по-трудно от изкачването.
— Ще ми се да поговоря с нея и не мога да повярвам, имам желание да беседвам с призрак. Но това е истината. Бих искала да я попитам какво чувства, какво мисли, какво желае, какво би променила.
— Сълзите й ми подсказват, че е готова да промени всичко.
— Не. Жените плачат по най-различни причини. За да промени всичко, трябва да се откаже от децата, които е носила в утробата си, които е отгледала и обичала. Според мен не е в състояние да направи подобно нещо. Не би го сторила. Карик е поискал прекалено много от нея, но не я е разбрал. Един ден сигурно ще го проумее и тогава ще се открият един друг.
— Той е поискал само онова, от което е имал нужда, и е готов да й даде всичко, което притежава.
— Разсъждаваш като мъж.
— Е, аз съм мъж. Как иначе да разсъждавам?
Тонът му подсказа колко е засегната гордостта му и тази реакция я накара да се усмихне.
— Понеже жената разсъждава като жена, това обяснява защо мъжете и жените се разминават толкова често.
— Нямам нищо против да се разминавам от време на време — така нещата са по-интересни. И тъй като в момента разсъждавам като мъж…
Притегли я в обятията си и заглуши изненадания й вик с устни.
Как е възможно една целувка да е нежна и същевременно разтърсваща, запита се тя. Толкова нежна, че предизвикваше сълзи в очите й, и така пламенна, че чувстваше костите си омекнали. Потопи се в усещането и започна да потъва в езеро от разпалени чувства.
— Желаеш ли ме, Джуд? Кажи, че ме желаеш.
— Да, желая те. Винаги те желая.
Вече бе до колене в езерото и продължаваше да потъва.
— Люби ме тук. — Не спираше да хапе долната й устна. На лунната светлина.
— М-м-м-м… — Бе почти готова да се съгласи, но се стресна, като неопитен плувец, който се опитва да се задържи на повърхността. — Тук? Навън?
При други обстоятелства би се развеселил от реакцията й, но желанието да я прелъсти го увлече.
— Тук, на тревата, докато нощта диша около нас. — Продължавайки да я държи, той коленичи, като я увлече със себе си. Започна да обхожда лицето и с устни. Едва-едва промълви: — Отдай ми се.
— Ами ако някой дойде?
— На целия свят няма друг освен нас. — Ръцете и устните му й даряваха неустоими ласки. После, когато тя отвори уста, за да възрази, той подхвана отново: — Изпитвам непреодолима потребност от теб. Позволи ми да ти покажа. Позволи ми да те обладая.
Тревата бе така мека, а той — толкова топъл. Да имат нужда от теб е такова вълшебство; то е несравнимо по-важно от здравия разум или скромността. Ръцете му бяха пълни с нежност, докато я галеше; правеше го бавно и разгорещяваше кръвта й. Устните му докосваха нейните и й обещаваха хиляди неща.