— Казала ви е… На вечеря… — Джуд спря и се облегна с ръце на масата. Наведе се към Брена. — Казала си на цялото си семейство, така ли?
— Ами…
— И на кого друг? На още колко хора си разправяла тези врели-некипели?
— Аз… — Брена прочисти гърло. Понеже и тя имаше пристъпи на гняв, разпознаваше предупредителните знаци. — Не си спомням точно. Но не са много. Само на няколко души. Разбираш ли — Дарси и аз така се радвахме; много сме привързани към теб и Ейдан. А като знаехме колко муден може да се окаже преди да хване бика за рогата, се надявахме ceili-то да го подтикне…
— Ceili-то?
— Да. Нали в деня на слънцестоенето луната е пълна и всичко останало. Така беше, помниш ли, мамо? — Обърна се към Моли с отчаян поглед. — Помниш ли как ни каза, че татко ти е направил предложение за женитба, докато сте танцували на лунна светлина по време на ceili-то в къщурката на Старата Мод.
— Да, помня. — Постепенно нещата започнаха да й се изясняват. Тя леко се усмихна и потупа дъщеря си по рамото. — Искали сте да направите добро.
— Да, ние… Олеле — изпищя Брена и разтърка носа си, който майка й току-що бе ощипала.
— Това е да ти напомни, да не си пъхаш носа в работите на другите хора, независимо че е за добро.
— Вината не е нейна. — Джуд вдигна ръце към косата си и едва се въздържа да не се оскубе. — Ейдан е виновен. Не му е било работа да разправя на сестра си, че ще се женим. Аз казах не. Много ясно, и то няколко пъти.
— Казала си не? — смаяно попитаха Брена и Моли в един глас.
— Сега ми е ясно всичко. Разбирам какво е намислил. — Извърна се и започна отново да крачи напред-назад из кухнята. — Има нужда от съпруга, а аз съм под ръка. Това е то. Аз трябва да се подчиня на решението му, защото съм мекушава. Е, не е познал. Може и да не съм се показвала като много силна, но не съм от пластилин. Няма да се омъжвам нито за него, нито за друг. Никой никога повече няма да ми казва как да постъпя, къде да живея, как да живея или каква да бъда. Никога повече.
Моли се загледа в поруменялото й лице и свитите юмруци. Кимна и бавно промълви:
— Браво на теб. А сега, мила, защо не си поемеш дъх? Седни да си изпиеш чая и ни разкажи — нали сме приятелки — какво точно стана.
— Ще ви кажа какво стана. А после ти — посочи с пръст Брена — ще отидеш в селото и ще кажеш на всички какъв безмозъчен глупак е Ейдан Галахър и че Джуд Мърей няма да го приеме, дори да й го поднесат на тепсия.
— Това мога да направя — съгласи се Брена с предпазлива усмивка.
— Чудесно.
Джуд си пое дъх и седна, за да разкаже историята.
Страшно помага да се разтовариш пред приятелки. Гневът й малко се поуталожи. Остана удовлетворена, защото още две жени се вбесиха от поведението на Ейдан.
На тръгване я потупваха, прегръщаха и поздравяваха, задето се е опънала на един тиранин. Нямаше откъде да знае, разбира се, че щом видяха гърба й, майка и дъщеря се бръкнаха за по двадесет лири, които заложиха за Ейдан.
Не че не съчувстваха на Джуд или не вярваха, че е достатъчно разумна да знае какво точно иска. Те просто вярваха в съдбата. И в облозите.
С парите в джоба Брена замина с пикапа към селото, да каже на Дарси колко велик е брат й и да организират събирането на залозите.
За щастие Джуд не подозираше нищо. Върна се в къщурката с олекнало сърце и още по-решителна. Няма да си прави труда да се спречква с Ейдан. Не си заслужава нито времето, нито усилието, повтори си тя. Ще запази спокойствие, ще остане непоколебима и този път той ще бъде унизеният.
Доволна от себе си се насочи право към телефона в кухнята и без никакво колебание предприе следващата стъпка.
Тридесет минути по-късно седна до масата и облегна глава на нея.
Направи го.
Апартаментът й бе обявен за продан. Двойката, на която Джуд го даде под наем, вече бе проявила интерес да го закупи, затова брокерът по недвижими имоти изрази оптимизъм относно възможността да го продаде бързо и без излишни усложнения. Джуд резервира и самолетен билет за края на месеца — щеше да отиде да прегледа вещите си, да прецени кои ще изпрати в Ирландия и кои ще продаде или раздаде.
Няма да гради живота си според хорските очаквания. Продължи да стои с глава, облегната на масата, и затаи дъх, за да изчака следващата си реакция.
Паника? Съжаление? Депресия?
Нито едно от трите. Всичко се уреди съвсем лесно. Изпита огромно облекчение. Облекчение, радостно очакване и тръпка от постигнатото.
Вече не живее в Чикаго. Живее в къщурката на Хълма на Феите, графство Уотърфорд, Ирландия.
Родителите й щяха да припаднат.
При тази мисъл вдигна глава и притисна уста с две ръце, за да не прихне. Ще помислят, че е загубила разсъдъка си.