И никога — абсолютно никога — няма да разберат, че не го е загубила, а го е намерила. Намерила е разсъдъка, сърцето и дома си.
И, помисли си тя леко замаяна, намери целта си.
— Бабо, открих себе си. Открих Джуд Ф. Мърей за по-малко от шест месеца. Не е ли страхотно?
Обаждането до Ню Йорк бе по-трудно. Защото беше по-важно, даде си сметка Джуд. Не е като да продадеш апартамента си. Продажбата означава единствено пари. А обаждането до Ню Йорк е свързано с бъдещето, което си подарява.
Не бе сигурна дали съученичката й от колежа наистина си я спомня, или се престори от любезност. Но прие обаждането и я изслуша. Джуд не помнеше нито какво точно й каза, нито какво й отвърна Холи. Но издателката Холи Картър Фрай увери Джуд Ф. Мърей, че й допада идеята за книгата и поиска от Джуд да й изпрати откъс.
Само при мисълта да го направи стомахът й се сви. Все пак си наложи да стане и да се качи горе. Пръстите й трепереха, докато пишеше придружителното писмо — хем любезно, хем професионално.
Избра първите три приказки и въведението. Бе се трудила, бе изляла сърцето си в тях. Едва не се разплака, прибавяйки рисунките. После постави всичко в голям плик.
Изпращаше сърцето си на другия бряг на океана и рискуваше да бъде разбито. По-лесно е да не го прави, помисли си и загледана през прозореца, разтърка замръзналите си ръце. По-лесно е да продължи да се преструва, че ще го стори някой друг ден. Или да продължи да се убеждава, че това е само едно развлечение, експеримент без стойност.
Защото след като изпрати плика, връщане назад няма. Няма да има вече преструвки, безопасност.
Така е било от самото начало, даде си сметка тя. По-лесно й бе да твърди, че не е особено добра в дадена област; по-безопасно бе да вярва, че не е особено умна или бърза. Защото ако имаш достатъчно увереност да опиташ нещо, трябва да разполагаш и с достатъчно кураж да приемеш евентуален провал.
Провали се в брака си, провали се и в преподаването. А за двете беше сигурна, че е подходяща.
Но има още толкова други неща, които иска, за които мечтае. Но все ги потискаше. Постоянно си напомняше да се държи разумно, защото хората очакваха тъкмо това от нея.
Погледна плика, изправи рамене и реши: този път ще опита с мечтата.
— Пожелай ми късмет — обърна се тя към духа, който обитаваше къщурката, и грабна плика.
Докато шофираше към града, съзнателно не мислеше за нищо. Ще го изпрати и ще забрави за него, реши тя. Няма да прекарва всеки ден в агония, да се притеснява, да крои планове. Ще узнае отговора, когато му дойде времето, и ако написаното не се окаже добро… ще се постарае да го направи по-добро.
А докато чака, ще завърши книгата. Ще работи по нея, та да заблести като диамант. А после… Ами после ще започне нова. С приказки, които този път ще измисли тя. Имаше чувството, че сега, когато е отприщила въображението си, нещата ще започнат да изскачат така бързо, че няма да успява да ги догони.
Ушите й бучаха, когато паркира пред пощата. Сърцето й биеше учестено, гърдите я боляха, дори краката й се подкосиха, но тя се насили, прекоси тротоара и отвори вратата.
Служителката, със снежнобели коси и свежа като на момиче кожа, се усмихна приветливо на Джуд.
— Здравейте, госпожице Мърей. Как сте?
— Много добре, благодаря.
„Лъжкиня, лъжкиня, лъжкиня“ — не спираше да повтаря вътрешният й глас. Всеки момент ще й прилошее и ще се изложи.
— Денят е прекрасен. От години не сме имали по-хубаво лято. Сигурно вие ни донесохте късмет.
— Може би.
Със скована усмивка Джуд подаде плика.
— Нещо за приятели в Америка ли изпращате?
— Да. — Джуд се постара усмивката й да остане на лицето, докато жената четеше адреса. — На приятелка от колежа. Сега живее в Ню Йорк.
— Внукът ми Денис и семейството му живеят в Ню Йорк. Денис разнася багажа на гостите в луксозен хотел и получава добри пари. Някои стаи били като истински палати.
Джуд я слушаше внимателно. За тези три месеца научи, че човек не може да влезе и да излезе било от пощата, било от друго място в Ардмор ей така. Винаги се провеждаше някакъв разговор.
— Работата доставя ли му удоволствие?
— Да. А хубавата му съпруга беше фризьорка и добре се справяше, докато не се появи второто дете.
— Браво на тях. Бих искала това да стигне колкото е възможно по-бързо до Ню Йорк.
— Ще струва малко по-скъпо.
— Няма значение. — Чувстваше се като в мъгла, когато бръкна в чантата да извади портфейла. Изчака пликът да бъде премерен и да се изчисли таксата. Подаде парите и прибра рестото. — Благодаря.
— Няма за какво. Приятелката ви от Ню Йорк ще идва ли за сватбата?
— Какво?