Направи пауза — чакаше да я обземат опасения и съмнения. Но я обля единствено радост.
— Никога преди теб не е имало друг — промълви тя тихо. — Макар да съм искала да има, опитвах се, защото се страхувах да съм сама. Сега се научих да бъда сама, да вярвам в себе си, да се харесвам. Няма да се изправя пред теб слаба и немощна, готова да направя каквото и да е, за да не създавам проблеми.
Сърцето му ликуваше. Леко прокара пръст по счупения си нос.
— Тази част от отношенията ни ми е ясна, скъпа.
Тя се засмя, но всъщност не съжаляваше ни най-малко.
— След като те приема веднъж, Ейдан, няма да има друг. Протегна му и другата си ръка. — Завинаги, Ейдан, или никога.
— Завинаги.
Пое ръцете й и ги поднесе към устните си; после коленичи пред нея.
— Какво правиш?
— Правя го както трябва и окончателно. Няма място за никаква гордост. — Гледаше я с обожание. — Не разполагам с торба скъпоценни камъни, взети от слънцето, за да ги разпилея в краката ти. Разполагам единствено с това.
— Бръкна в джоба и извади пръстен. Беше износен и стар. Диамантът в центъра улови случаен слънчев лъч и заблестя помежду им.
— Принадлежал е на майката на майка ми, а и камъкът е малък, изработката — семпла. Но е пазен с любов. Искам да го приемеш — него и мен, — защото обичта ми към теб е безкрайна. Принадлежи ми, Джуд, така както аз ти принадлежа. Изгради живот съвместно с мен, на равна нога. Какъвто и да бъде, ще бъде наш.
Тя се насилваше да не заплаче. В този момент желаеше очите й да са бистри. Мъжът, когото обичаше, коленичеше в краката й и й предлагаше… всичко.
Падна на колене до него.
— Приемам и него, и теб. Високо ценя и двете. Ще ти принадлежа, Ейдан, така както ти ми принадлежиш.
Протегна ръка, за да му позволи да надене пръстена като обещание, че сърцето му ще й принадлежи завинаги. — И животът, който ще изградим заедно, започва от този момент.
Докато нанизваше пръстена, облаците се разсеяха и небето засия като скъпоценен камък.
Коленичили сред разцъфналите цветя, не забелязаха нито фигурата, която ги наблюдаваше от прозореца, нито копнежа с който ги гледаше.
Приближиха се един към друг. Устните им се срещнаха. Когато го заболя, Ейдан сепнато си пое въздух.
— О, боли те. — Джуд се отдръпна. Милвайки бузата му, се постара да не се разсмее. — Хайде да влезем вътре. Ще ти дам лед за носа.
— Сещам се за по-добър лек. — Изправи се и я взе в обятията си. — Просто трябва малко да внимаваме — това е всичко.
— Сигурен ли си, че е счупен?
Хвърли й кос поглед.
— Ако става въпрос за моя нос — да, сигурен съм. И няма защо да си толкова самодоволна. — Целуна я по челото, когато спряха при вратата. — И ми мина през ума — сега е подходящият момент да ти напомня, Джуд Франсис, че ми дължиш двеста лири.
— Сигурна бях, че няма да ги забравиш. Но нещо ми подсказва, че си струва да платя.
Вдигна ръка и се загледа как малкия диамант проблясва на слънчевата светлина. После сама отвори вратата.