Джуд Франсис Мърей, помисли си той и откри, че вика образа й в съзнанието си. Какво правиш в малката си къщурка на Хълма на феите? Вероятно четеш хубава книга — дебела и пълна с мъдри послания. Или нещо забавно и развлекателно?
Тревогите ти са въображаеми — продължи наум той. Долови го по времето, което тя прекара в кръчмата му. Какво си мислят хората, какво виждат, когато те погледнат, това те безпокои.
И докато тя се притеснява, попива всичко заобикалящо я — прецени той. Чудеше се доколко тя го съзнава, но го бе зърнал в очите й.
Реши да отдели известно време, за да определи какво точно мисли за нея, какво вижда в нея и кое от всичкото е истина.
Огромните й очи на морска богиня и строго прибраните й коси вече раздвижваха кръвта му. Харесваше ясния й глас, който звучеше така омайващо в съчетание с нейната стеснителност.
Какво ще направиш, хубава Джуд, запита се той, ако дойда сега и потропам на вратата ти?
Няма смисъл да я изплаши до смърт — смъмри се — само защото самият той се чувства неспокоен и нещо у нея го кара да я желае.
— Спи добре — промърмори той в бушуващия наоколо вятър и плъзна ръце в джобовете. — Една вечер ще тръгна на разходка не към скалите, а към твоята врата. И тогава ще видим какво ще стане.
Край прозореца премина сянка и пердето се отмести настрана. Тя застана там все едно го бе чула. В далечината видя само силуета й, очертан от светлината.
Хрумна му, че и тя може да го види — като сянка върху скалите.
После пердето се спусна и секунди по-късно светлината угасна.
Глава 4
За да разчитат на теб, помисли си Джуд, трябва да проявяваш отговорност. А и двете неща се коренят в дисциплината. С тази кратка лекция в главата тя стана на следното утро, приготви си лека закуска и отнесе в кабинета си чайник с чай. Смяташе да работи.
Няма да излезе на разходка по хълмовете, макар денят да бе фантастичен. Няма да седне да мечтае сред цветята, независимо колко красиви изглеждат от прозореца. И определено няма да отиде с колата до селото, за да прекара час-два в безцелно бродене по плажа, колкото и съблазнителна да бе идеята.
Вероятно мнозина ще погледнат на решението й да изследва предаваните от поколение на поколение ирландски легенди в най-добрия случай като на лекомислено начинание, но в задачата определено има хляб, стига да подходи правилно и с ясна мисъл. Устно предаваните приказки и писменото слово са сред устоите на културата в края на краищата.
Не смееше да си признае, че най-скритото й, най-съкровеното й желание е да пише. Да пише разкази, книги — просто да отвори внимателно заключените кътчета на сърцето си и да остави думите и образите да се леят.
Всеки път, когато катинарът на тези кътчета издрънчаваше, тя си напомняше, че това е непрактична, романтична и дори глупава амбиция. По-добре е обикновените хора със средни възможности да се задоволят просто да са разумни.
Изследването, уточняването и анализирането са разумни дейности. Темата, избрана за разработка, сама по себе си беше бунт. Готвеше се да изследва психологическите причини за възникването и разпространението на многовековните митове, характерни за страната на нейните предци.
Те изобилстваха в Ирландия.
Призраци, духове, феи. Колко богато и изобретателно чудо е келтското съзнание! Твърдяха, че къщурката се намира върху хълм на феи — вълшебно място, под което са скрити блестящи дворци.
Ако не й изневеряваше паметта, легендата гласеше, че някои смъртни са били примамвани, дори отвличани, долу в света на феите под хълма и са оставали там сто години.
Не е ли смайващо?
Привидно разумни, обикновени хора твърдяха това без никакво лукавство, и то в навечерието на двадесет и първи век.
Ето каква сила има митът върху интелекта и психиката, реши тя.
До такава степен мощна и въздействаща, че докато бе сама през нощта, за известно време почти го повярва. Музиката на камбанките и вятърът бяха допринесли за това, прецени тя сега: песни, изпълнявани от вятъра, подтикват съзнанието към мечти.
А и онази фигура, застанала на скалите. Мъжки силует, открояващ се на фона на небето и морето, привлече погледа й и накара сърцето й да забие лудо. Можеше да е мъж, който чака любимата си, или е потънал в тъга по нея; принц на духовете, който вплита магия в морето.
Много романтично, реши тя, и много въздействащо.
Независимо кой е бил, независимо кой е вървял по брулените от вятъра скали след полунощ, очевидно е лунатик. Но се замисли за това едва сутринта, защото въздействието на образа я остави да въздиша и потреперва през нощта.
Но подобна лунатичност — няма по-подходяща дума — е част от очарованието на тукашните хора и техните разкази. И тя ще се възползва от нея. Ще я изследва. Ще се потопи в нея.