— Не е толкова далеч, ако човек обича да ходи, а аз обичам.
И сега тя изглеждаше леко притеснена, отбеляза Ейдан. Сякаш не е съвсем сигурна как да се държи е него.
Е, в момента — установи за себе си той — си приличат в това отношение. Искаше обаче да я накара да се усмихне да види как устните й бавно и стеснително се извиват и как се появяват трапчинките.
— Ще ме поканиш ли в градината, или да си продължа разходката?
Тя бързо се приближи до портата и посегна към резето. Той стори същото. Ръцете му обгърнаха нейните. Бяха топли и твърди. Дръпнаха резето заедно.
— За какво мислеше, че се смееше така?
— Ами… Той още държеше ръката й и тя започна да отстъпва. — Нищо съществено. Останаха сладки от госпожа Дъфи, а има и чай.
Не си спомняше да е виждал жена, толкова подплашена само от факта, че говори с него. Но реакцията й определено му допадна. За да я изпита, тръгна напред, без да пуска ръката й; тя продължи да отстъпва.
— Сигурно вече си хапнала достатъчно. Пък и на мен от време на време ми е нужен въздух, затова тръгвам на някоя от, както хората ги наричат, разходките на Ейдан. Ако не бързаш да влезеш отново вътре, да поседим малко на площадката.
Свободната му ръка се протегна напред, докосна я по бедрото и спря отстъплението й.
— Ще стъпчеш цветята — рече той. — Грехота е да ги смачкаш.
— О… — Предпазливо се отдръпна. — Колко съм непохватна.
— Не бих казал. Просто си малко нервна. — Независимо от странното удоволствие да я види объркана и напрегната, изпита потребност да я успокои и да накара да се отпусне.
С пръсти, преплетени в нейните, той я завъртя грациозно — тя само премигна, озовавайки се с лице към него.
— Чудех се — продължи той, докато я отвеждаше към площадката, — дали ще ти е интересно да чуеш приказките, които аз знам. За статията ти.
— Да, много. Тя въздъхна облекчено и седна на пейката. — Сутринта започнах работа… по материала… Искам да видя как се получава, да очертая контурите, основната структура.
Обгърна колене с ръце и погледна към него. Видя, че наблюдава.
— Какво има?
Той вдигна вежди нагоре.
— Нищо. Слушам те. Харесва ми да те слушам. Произношението ти е толкова прецизно, американско.
— О… — Прочисти гърло и отново се загледа напред, сякаш трябваше да следи внимателно цветята да не избягат. — Докъде бях стигнала? Да… Структурата. Различните аспекти, които искам да засегна. Фантастичните елементи също така, разбира се, но и социалните, културните, сексуалните страни на традиционните митове. Обичайната им употреба е за развлечение, за откриване на сходство, за предупреждение.
— За предупреждение ли?
— Да. Майките разказват на децата си за феите в тресавищата, за да ги предпазят да не се разхождат по опасни места, или им шепнат за зли духове и други такива, за ги накарат да слушат. Има много — всъщност те са по-голямата част — легенди за проявено милосърдие.
— Ти кои предпочиташ?
— Ами… — Леко се запъна. — И двете, предполагам, в зависимост от настроението.
— Имаш ли много?
— Много какво?
— Много различни настроения. Според мен — да. Очите ти са пълни с униние.
„Ето — отбеляза си наум той, — това я накара отново да ме погледне.“
Силните присвивания в корема започнаха отново и тя отмести поглед. Бързо.
— Не. Всъщност не изпадам често в унило настроение. Както и да е… Става въпрос за деца, грабнати от люлката и подменени с други… деца, изядени от великани. През изминалия век са променяли цели части и финала на примките, за да се стигне до „и живели щастливо во веки веков“. А ранните им варианти всъщност съдържат кръв, убийства и изяждане. Психологически това отразява промените в културата на нашите общества — желанието на родителите какво да чуят и в какво да вярват децата им.
— А ти в какво вярваш? Една приказка си е просто приказка, но при щастлив завършек е по-малко вероятно детето да сънува кошмари. Майка ти разказвала ли ти е как феите подмамват деца?
— Не. — Представата за това накара Джуд да се разсмее. Но баба ми го правеше. По много забавен начин. Ти, предполагам, разказваш по същия забавен начин.
— Още сега ще ти разкажа една, стига да нямаш нищо против да повървиш е мен до селото.
— Пеша? — Тя поклати глава. — Но това са километри.
— Не повече от три.
Изведнъж страшно му се прииска да повървят заедно.
— Хайде, така ще изразходваш част от сладките на госпожа Дъфи. Ще ти предложа и вечеря. Днес в кръчмата има еленска яхния. Много я харесват. А после ще се погрижа някой да те прибере с кола.
Плъзна поглед към него, но го измести. Звучеше страшно спонтанно — ставаш и тръгваш. Никакви планове, никакви предварителни уговорки. Което, разбира се, бе истинската причина да не постъпи така.