— Звучи изкусително, но наистина е редно да поработя още малко.
— Тогава ела утре. — Хвана я за ръка и я издърпа да се изправи на крака. — В събота вечер в кръчмата свири музика.
— И снощи имаше музика.
— Става въпрос за нещо повече — уточни той. — Ще бъде малко… по-структурна, както би казала ти. Ще дойдат истински музиканти от Уотърфорд Сити. Ще ти достави удоволствие, а и как ще пишеш за легендите на Ирландия, без да споменеш музиката на страната? Затова ела утре вечер в кръчмата, а в неделя аз ще дойда при теб.
— Ще дойдеш при мен ли?
Той отново се усмихна: съзнателно бавно, подкупващо.
— За да ти разкажа приказка за статията ти. Неделя следобед удобно ли ти е?
— О, да, чудесно. Идеално.
— Е, тогава приятен ден, Джуд Франсис. Тръгна към портата, но там се извърна. Очите му бяха някак по-сини когато се срещнаха с нейните. — Ела в събота. Приятно ми е да те гледам.
По лицето й не трепна и мускул: нито когато той отвори портата, нито когато излезе и тръгна по пътя. Нито дори след като беше отвъд живия плет и вървеше към селото!
Да я гледа ли? Какво точно имаше предвид?
Да не би да започваше нехаен флирт? Но не я гледаше така, сякаш само се закачаше, помисли си тя, разхождайки се напред-назад по тясната пътека. Но, всъщност откъде да знае как гледа изобщо, след като го вижда едва за втори път?
Очевидно става въпрос точно за това. Нехайна, неангажираща закачка за мъж, който по принцип има навика да флиртува.
— … Бих искал да те видя в кръчмата в събота… Намини — промърмори тя. — Само това е искал да каже. И, по дяволите, защо постоянно анализирам нещата?
Раздразнена на себе си, се отправи обратно към къщата и решително затвори вратата. При тези думи всяка разумна жена би отвърнала на усмивката му, сигурно, донякъде би откликнала и на флирта. Това е безобидни направо несъзнателна реакция. Освен ако не е невротичка.
Каквато точно си ти, Джуд Ф. Мърей. Невротичка. Не можа ли да си отвориш идиотската уста и да кажеш нещо като: „И на мен ми е приятно да те гледам.“ Но не — ти просто стоиш там все едно те е прострелял между очите.
Джуд спря и вдигна ръце нагоре със затворени очи. Сега не само си говореше сама. Мъмреше се и сякаш беше двама души.
Няколко пъти си пое дълбоко въздух, успокои се и реши че наистина иска още една от онези сладки с глазура, просто да разсее натрупалото се в нея напрежение.
С твърда крачка се отправи към кухнята, глуха към тихия придирчив глас в нея, който нашепваше, че прави това като компенсация. Е, и какво от това? Щом един адски привлекателен, почти непознат мъж раздвижва хормоните й, тя възнамерява да се утеши с нещо сладко.
Грабна курабийката с бледорозова глазура, но тутакси се извъртя нещо изтрополя силно до задната врата. Неволно изпищя при вида на косматата физиономия и дългите зъби. Сладката полетя във въздуха, а после тупна с глазурата надолу в краката й.
Времето, през което курабийката беше във въздуха, се оказа достатъчно да осъзнае, че съществото на задната врата не е чудовище, а куче.
Господи! Милостиви Боже! Какво й е на тази страна? На всеки две минути някой застава на вратата ти.
Прокара пръсти през косата си, разбърка къдриците, а после тя и кучката се вторачиха една в друга през стъклото.
Животното имаше огромни кафяви очи и Джуд ги прецени като пълни по-скоро с надежда, отколкото със заплаха. Вярно, зъбите й бяха оголени, но езикът бе изплезен. Едрите лапи вече бяха изцапали стъклото с кал, но когато излая приятелски, Джуд се предаде.
Тръгна към вратата и кучката изчезна. Джуд отвори и я намери отпред: седеше възпитано на площадката, биеше по пода с опашка и гледаше нагоре към нея.
— Ти си кучето на О’Тул, нали?
Животното явно схвана това за покана и влезе в кухнята, оставяйки кална диря след себе си. После направи услуга на Джуд излапа падналата сладка преди да се отправи към камината, където седна на задните си лапи.
— Днес не ми се палеше огън тук — обясни Джуд. Отиде при камината и протегна ръка да види какво ще предприеме кучката. Животното я помириса кротко, а после я побутна с нос така, че да настани ръката й на главата си, Джуд се разсмя. — Много си умна.
Изпълни указанието и почеса кучето между ушите. Никога не бе имала куче. Майка й отглеждаше два зли сиамски котарака и ги глезеше като царски особи.
Представи си как кучката е посещавала Старата Мод, свивала се е на кълбо до огъня в кухнята и от време на време е правила компания на възрастната дама. Дали кучетата изпитват тъга, когато умре някой техен приятел, запита се тя и се сети, че тепърва й предстои да изпълни обещанието си и да занесе цветя на гроба на Мод.