Въздъхна философски и за огромна изненада на Джуд метна през рамо огромния замаян мъж.
— Ти ли си, Ейдан?
— Да, Джак.
— Счупих ли ти носа?
— Не успя. Но ми разкървави устната.
— Шибаният късмет на Галахър.
— Тук има дама, дебелоглавецо.
— О… Извинявам се.
— И двамата се държите като глупаци — отсече Джуд и с решителна крачка се отправи към колата си.
— Джуд, скъпа — ухилен й подхвърли Ейдан, но леко простена, защото устната му отново се цепна. Ще те видя утре към един и половина.
Не се въздържа и се разсмя, докато тя крачеше с бързо потракващи токчета, но влизайки в колата, се извърна да го погледне смразяващо.
— Тя тръгна ли си вече? — поиска да узнае Джак.
— Тръгна си. Но няма да отиде далеч — промърмори Ейдан, докато колата й поемаше предпазливо надолу по пътя. — Не, няма да отиде далеч.
Мъжете са глупаци. Несъмнено. Джуд поклати глава, почука неодобрително с пръст по волана и продължи да кара към къщи. Пиянските кавги по улиците не са от най забавните занимания; всеки, който ги възприема като такива, отчаяно се нуждае от терапия.
Господи! Той я накара да се почувства като идиотка. Стоеше там ухилен насреща й, а тя попиваше кръвта от устната му и трескаво бъбреше. Нахална усмивка, прецени сега, на едър, силен мъж към глупава, разтреперана жена.
И нещо по-лошо: тя самата се държа като глупава и разтреперана жена. Когато Ейдан нарами онзи мъжага сякаш е торба с перушина, стомахът й определено се сви. Ако не се бе стегнала на секундата, ако не се бе отдалечила достатъчно бързо, вероятно щеше да извика от възхищение.
Колко унизително.
Дали се бе смутил, задето го фраснаха с юмрук по лицето пред нея? Ни най-малко. Изчерви ли се, когато представи пияния глупак в краката си за свой стар и близък приятел? Ни най малко.
Най-вероятно и в този момент е зад тезгяха на бара забавлява клиентите с разказ за случката и ги разсмива как тя е изпищяла тревожно и как са треперили ръцете й.
Копеле.
Подсмръкна и се почувства по-добре.
При завоя на алеята вече си бе възвърнала убеждението, че се е държала определено достойно и разумно. Ейдан Галахър се показа като глупак.
Лунни цветя, как ли пък не! Затръшна вратата на колата си достатъчно силно, та ехото от резкия звук да се чуе в долината.
Пое си дълбоко дъх, приглади коси и се отправи към портата. В този момент погледът й попадна на прозореца и тя видя жената.
— О, Господи!
Кръвта се дръпна от главата й. Буквално усещаше изтичането на всяка капка. Лунната светлина огряваше нежно светлите коси, бялото лице, дълбоките зелени очи.
Усмихваше се. Красива, затрогваща сърцето усмивка. Направо плени душата на Джуд и почти я изтръгна.
Набра кураж, отмести портата и хукна към вратата.
Отваряйки я със замах, й хрумна, че е забравила да я заключи. Някой е влязъл, докато е била в кръчмата, каза си. Това е обяснението.
С треперещи колене се изкачи бързо по стълбите.
Спалнята се оказа празна, както и всички други помещения из къщата. Бе останал единствено едва доловимият аромат на жената.
Неспокойна, Джуд започна да заключва вратите. Когато отново влезе в спалнята, заключи от вътрешната страна и тази стая.
Съблече се и се сгуши в леглото, но не изгаси светлината. Мина доста време преди да заспи. И сънува скъпоценни камъни: избликваха от слънцето и падаха от небето, а мъж, яхнал крилат снежнобял кон, ги събираше в сребърна торба.
Сипеха се от небето, пилееха се по долините и планините, по езерата и реките, по нивите и мочурищата, с които е осеяна Ирландия. Падаха по бойниците и по кулите на замъците, по дворците и по скромните сламени покриви на къщите, а белите криле на коня сякаш пееха, рееха се из въздуха.
Спря рязко, копитата му докоснаха земята пред белостенната къщурка на хълма, заобиколена с море от цветя.
Тя излезе да го посрещне, а косите й — най-бледо злато — се стелеха по раменете й. Очите й имаха цвета на зелените поля. Колкото нейните коси бяха светли, толкова тъмни бяха косите на мъжа. Той носеше сребърен пръстен с камък, ярък като очите му. Скочи от коня.
Пристъпи към нея и изсипа скъпоценните камъни в краката й. Сред тревата заблестяха диаманти.
— Ето моите чувства и страст към теб — рече той. — Приеми ги — тях и мен. Ще ти дам всичко, което притежавам, че и повече.
— Чувствата и страстта не са достатъчни, нито пък диамантите. — Гласът и звучеше тихо, сдържано; ръцете й бяха сключени. — Обещана съм на друг.
— Ще ти дам всичко. Ще ти дам вечността. Ела с мен, Гуен, и ще ти дам сто живота.
— Не скъпоценни камъни и вечен живот желая аз. — Една-единствена сълза се спусна по бузата й. Беше ярка като диамантите в тревата. — Не мога да напусна моя дом. Не мога да сменя моя свят с твоя. Не и заради всичките ти диаманти, за всичките животи, които ми обеща ти.