Няма причина да не изчака онзи прекрасен слънчев следобед, за да се върне отново в селцето. В момента беше уморена, чувстваше се напрегната и имаше леко главоболие; искаше и се да влезе на топло и уютно местенце.
Отдалечи се от бордюра и бавно подкара в дъжда, притеснена да не пропусне отново отклонението.
Не си даваше сметка, че кара в лентата на насрещното движение, докато не избегна като по чудо челен удар. Или — ако трябва да е по-точна — когато колата насреща и избегна удара, заобикаляйки я ловко с гневно натиснат клаксона.
Намери търсеното отклонение и се учуди как го е пропуснала — каменната кръгла кула стърчеше на върха на хълма. Дори в дъжда се издигаше величествено и сякаш бранеше дребната, останала без покрив катедрала в „Свети Деклан“ и всички гробове, отбелязани с килнати или полусъборени камъни.
За миг й се стори, че там зърва мъж: мерна се под дъжда, облечен в сребърни одежди, които проблеснаха, намокрени от капките. Докато се напрягаше да го види по-добре, едва не излезе от онова, което служеше за тесен път. Опънатите й нерви я възпираха да запее. Сърцето й биеше прекалено учестено, за да си го позволи. Ръцете й потреперваха, докато предпазливо се придвижваше напред и се опитваше да зърне къде точно е той, какво прави. Но не се виждаше нищо освен високата кула, развалините и гробовете на мъртвите.
Никой, разбира се, не е бил там, смъмри се тя. Никой няма да стои в гробищата насред бурята. Изморените й очи й погаждаха номера. Просто й бе необходимо да попадне на топло и сухо място и да си поеме дъх.
Колкото и невероятно да изглеждаше, пътят се стесни още повече — превърна се в кална пътека, опасана от двете страни с жив плет на височина човешки бой. Реши, че се е загубила и е в безнадеждно положение. Колата подскачаше по коловозите, а тя се опитваше да намери място, за да обърне и поеме обратно.
В селцето все щеше да се намери подслон и някой щеше да се смили над безмозъчната американка, неспособна да си намери пътя.
Имаше малка каменна стена, покрита с къпини — във всеки друг момент би й се сторило живописно; после следваше, процеп нещо като алея към къща, — но го подмина, преди да съобрази какво е. Изпитваше ужас да даде на заден и да направи маневра в калта.
Пътят водеше нагоре; коловозите ставаха все по-дълбоки. Нервите й бяха изопнати до крайност. Наложи се да премине през още една издутина. Зъбите й тракаха силно и тя сериозно се замисли дали просто да не спре и да изчака някой да я изведе на буксир обратно чак до Дъблин.
При вида на следващата пролука в живия плет простена облекчено. Зави по нея — за малко да ожули колата — и просто отпусна глава върху волана.
Беше загубена, гладна и изпитваше неотложна нужда от тоалетна. Сега ще й се наложи да излезе в силния дъжд и да почука на непозната врата. Ако й кажат, че къщурката й се намира на повече от три минути път, ще трябва да ги помоли да използва тоалетната им.
Е, ирландците са известни с гостоприемството си. Който й отвори вратата, едва ли ще й откаже — сигурно нямаше да се стигне дотам да търси облекчение сред храстите. Но въпреки това не желаеше да гледа с див поглед и да изглежда свръх напрегната.
Наклони огледалото за обратно виждане — очите й, обикновено спокойни и зелени — в момента наистина гледаха диво. Бухналата й от влагата коса бе чорлава и приличаше на тъмен храст. В резултат на комбинацията от напрежение и умора, кожата й бе мъртвешки бледа. Нямаше сили да търси гримовете и да пооправи поне малко нещата.
Опита се да се усмихне дружелюбно — на страните й се появиха трапчинки. Лично тя намираше устата си за твърде широка, а очите й бяха наистина големи, та усмивката заприлича по-скоро на гримаса.
Но това бе най-доброто, което можеше да направи в момента.
Грабна чантата си и отвори вратата на колата, готова да излезе в дъжда.
Точно в този миг зърна някакво движение зад прозореца на втория етаж — леко потреперване на завесата, което привлече погледа й. Светлите коси на облечена в бяло жена се спускаха свободно по раменете и гърдите й. През сивата завеса на дъжда очите им се срещнаха за не повече от секунда, но Джуд успя да долови неизразимата им красота и голямата тъга.
В следващия миг образът на жената изчезна и остана само дъждът.
Джуд потрепери. Вятърът и влагата я пронизаха до кости. Жертвайки достойнството си, се отправи с големи скокове към хубавата бяла портичка на малък двор, който направо сияеше от реките цветя, опасващи тясната пътечка.
Нямаше веранда в истинския смисъл на думата, по-скоро — малка площадка. Но вторият етаж се простираше над нея и предлагаше така желания подслон. Вдигна месинговото чукче, украсено с келтска плетеница, и почука по грубата повърхност на дървената врата — изглеждаше плътна като тухла и в горния край завършваше с очарователна арка.