Потрепервайки, се стараеше да не мисли за мехура си, огледа онова, което можеше да види от убежището си. Прилича на куклен дом, помисли си. Цялата къщурка беше бяла, със зелени первази на многобройните прозорци с кепенци — функционални и същевременно декоративни. Сламеният покрив искрено я очарова. Вятърът поклащаше висулка от три редици камбанки и разнасяше приятния им звън.
Почука отново, този път по-силно. По дяволите, знам, че вътре има човек. Зарязвайки доброто си възпитание отстъпи назад в дъжда и се опита да надникне през предния прозорец.
Тутакси обаче отскочи гузно, защото чу изсвирване на клаксон.
Ръждив червен пикап с двигател, който мъркаше като доволна котка, спря зад нейната кола. Джуд отметна мокрите кичури от лицето си и, когато шофьорът излезе, се приготви за обяснения.
Първоначално го взе за дребен мъж с износени, кални ботуши, мръсно яке и избелели работни панталони. Но лицето, което засия изпод кафявото кепе насреща и, определено бе женско.
И почти зашеметяващо красиво.
Зелените й очи съперничеха по цвят на околните хълмове, а кожата все едно грееше. Когато жената забърза напред грациозно, независимо от грубите ботуши, Джуд забеляза кичурите гъста червена коса, измъкнали се изпод кепето.
— Вие трябва да сте госпожица Мърей. Пристигам точно навреме.
— Така ли?
— Да. Днес малко изоставам с графика си, но Томи, внукът на госпожа Дъфи, пак натика половината кубчета от конструктора в тоалетната чиния, а после пусна водата. Много мърляво стана.
— Аха…
Джуд не успя да промълви нищо повече. Стоеше под дъжда и се чудеше защо разговаря с някаква непозната за запушени тоалетни.
— Не си ли намерихте ключа?
— Ключа ли?
— За входната врата. Е, нося моя, така че сега ще ви вкараме вътре и ще ви приберем на сухо.
Идеята звучеше чудесно.
— Благодаря — подхвана Джуд и последва непознатата към задната врата. — Но все пак коя сте вие?
— О, извинявайте, аз съм Брена О’Тул. Младата жена протегна ръка, стисна десницата на Джуд и енергично я разтърси. — Баба ви не ви ли каза, че ще приготвя къщата за вас?
Баба… Къщата… Джуд се сгуши в палтото.
— Къщата ли? Това е моята къща?
— Точно така, ако вие сте Джуд Мърей от Чикаго. — Брена се усмихна мило, макар лявата й вежда да се бе стрелнала нагоре. Обзалагам се, че сте доста изморена от пътуването.
— Да. — Джуд прекара ръце през лицето, докато Брена отключваше вратата. — А и помислих, че съм се изгубила.
— Е, излиза, че не сте. Ceade mile failte — каза тя и отстъпи, за да даде път на Джуд да влезе първа.
Хиляди пъти добре дошли, мина и през ума. Знаеше дотолкова ирландски. Когато влезе вътре на топло, наистина се почувства добре дошла.
От едната стена на антрето, не много по-голямо от външната площадка, се виеше стълбище, лъснато от времето и многобройните нозе, вървели по него. Сводест портал въвеждаше в малка всекидневна, красива като картинка: стени с цвят на прясно изпечени бисквити и дантелени пердета, приятно пожълтели от годините всичко в стаята изглеждаше окъпано от слънце.
Дамаската на мебелите беше износена и поизбеляла, но весела със синьо-белите си райета и пухкави възглавнички. По лъскавите плотове на масичките имаше неизброими съкровища — кристални украшения, дялани фигурки, миниатюрни бутилки. Цветни килимчета застилаха дъсчения под, а каменната камина вече бе заредена с онова, което Джуд предположи, че бяха парчета торф.
Ухаеше на земя, но и на цветя.
— Очарователно е, нали? — Джуд отметна косите си от челото и се завъртя в кръг. — Като куклен дом. Старата Мод обичаше красивите предмети.
Нещо в тона накара Джуд да спре и да се вгледа в лицето на Брена.
— Съжалявам. Не я познавам. Привързани ли бяхте към нея?
— О, всички много обичаха Старата Мод. Беше изискана дама. Щеше да е доволна, че сте тук и се грижите за къщурката. Нямаше да и е приятно мястото да е празно. Да ви разведа ли да огледате наоколо?
— Много ще съм ви благодарна, но първо отчаяно се нуждая от тоалетната.
Брена се разсмя.
— Пътят от Дъблин е дълъг. Точно до кухнята има малка тоалетна. Татко и аз приспособихме за Мод един килер преди три години. Насам.
Джуд не губи време да се оглежда. Малка бе точната дума за помещението. Щеше да докосне стените, ако постави ръце на кръста и разпери лакти. Но бе боядисана в приятен бледорозов цвят, а бялата порцеланова мивка блестеше от чистота. По закачалките висяха красиво избродирани пешкирчета.