Един поглед към овалното огледало над мивката показа на Джуд, че изглежда точно толкова ужасно, колкото се опасяваше. И макар да бе средна на ръст, до Брена, която приличаше на фея, се чувстваше като истинска амазонка.
Раздразнена от себе си заради сравнението, издуха кичурите от челото си и излезе навън.
— О, аз щях да ги взема.
Пъргавата Брена бе разтоварила багажа й от колата и бе наредила куфарите в антрето.
— Няма начин да не сте уморена след такова пътуване. Ще кача нещата горе. Ще се настаните, предполагам, в стаята на Старата Мод, много е приятна, а после ще сложа чайника, за да пиете чай. Аз пък ще запаля огъня в камината. Днес е влажно.
Докато говореше, понесе двата огромни куфара на Джуд нагоре по стълбите сякаш бяха празни. Като съжали, че не е прекарвала повече време в гимнастическия салон, Джуд я последва с лаптопа и портативния принтер.
Брена й показа две спални и се оказа права — стаята на Старата Мод е изглед към предната градина беше по-приятната. Но Джуд придоби само бегло впечатление, защото след първия поглед към леглото усети как цялата умора от пътуването се стоварва върху й като оловна тежест.
Не слушаше съвсем внимателно веселия приповдигнат глас, който й обясняваше нещо за спалното бельо, отоплението, капризите на миниатюрната камина в спалнята, където Брена запали приготвените парчета торф. После я последва сякаш вървеше сред вода. Брена слезе долу, за да приготви чая и да й покаже как да се оправя в кухнята.
Разбра, че килерът е зареден наскоро и че може да пазарува при Дъфи в селцето, когато са й нужни продукти. Навън, при задната врата, имало натрупани парчета торф, понеже Старата Мод го предпочитала, но ако Джуд иска дърва, имало и от тях. Узна, че телефонът отново е включен и проследи как се пали огънят в кухненската печка.
— Олеле, ама вие ще заспите права. — Изпълнена със съчувствие, Брена напъха дебелостенна синя порцеланова чаша в ръцете на Джуд. — Вземете това горе със себе си и полегнете. Аз ще се оправя тук.
— Извинявам се, но не мога да се концентрирам.
— Ще се почувствате по-добре след малко сън. Номерът ми е до указателя, ако ви потрябва нещо. Семейството ми мама, татко и четирите ми сестри — живее на не повече от километър оттук. При нужда само позвънете или елате при семейство О’Тул.
— Да… Четири сестри ли?
Брена отново се засмя и поведе Джуд по коридора.
— Баща ми все се надявал за момче, но такъв е животът. Заобиколен е изцяло от жени. Дори кучето ни е женско. Хайде, качвайте се горе.
— Много ви благодаря. Обикновено не съм така разсеяна.
— Е, човек не прекосява всеки ден океана. Желаете ли нещо, преди да тръгна?
— Не… — Облегна се на парапета и премигна. — О, забравих… В къщата имаше някаква жена. Къде отиде?
— Жена ли? Къде?
— На прозореца. — Залитна и за малко щеше да изпусне чашата С чай. Тръсна глава да я избистри. — До прозореца на горния етаж имаше жена. Когато дойдох, гледаше навън.
— Така ли?
— Да. Руса, млада, много привлекателна.
— О, трябва да е била лейди Гуен. — Брена се обърна, вмъкна се във всекидневната и запали купчината торф. — Не се показва на всеки.
— Къде изчезна?
— О, още е тук, предполагам. — Доволна, че торфът се разгоря, Брена се изправи и изтупа коленете на панталоните си. — Тук е горе-долу от триста години. Тя е вашият призрак, госпожице Мърей.
— Моят какво?
— Призрак. Но не се притеснявайте от нея. Няма да ви нарани. Нейната история е тъжна. Да отложим разказа за друг път, когато не сте толкова уморена.
Трудно й бе да се съсредоточи. Съзнанието й се стремеше да изключи, тялото й — да се отпусне, но й се струваше важно да изясни този въпрос.
— Искате да кажете, че призрак обитава къщата?
— Разбира се. Баба ви не ви ли каза?
— Нямам спомен. Да не би да вярвате в призраци?
Веждите на Брена отново се стрелнаха нагоре.
— Е, вие видяхте ли я, или не? А, какво ще кажете? — отбеляза тя, когато Джуд само леко се намръщи. — Идете да подремнете и ако се събудите по прилично време, наминете към кръчмата на Галахър. Ще ви черпя първата бира.
Прекалено озадачена, за да се съсредоточи, Джуд само поклати глава.
— Не пия бира.
— О, колко жалко — подметна Брена, едновременно и учудена и дружелюбна. — Е, довиждане, госпожице Мърей.
— Джуд — предложи тя.
— Джуд, тогава. — Брена я дари с лъчезарна усмивка и излезе навън в дъжда.
Обитавана от призраци, помисли си Джуд, докато се изкачваше по стълбите, и бавно поклати глава. Ирландски измишльотини. Бог й е свидетел, че баба й разказваше какви ли не легенди, но те бяха просто приказки. Но все пак видя някого… Нали?