А ето го тук. Донесъл й е цветя и шепне нежно в ухото й.
— Приказката за Пади Макний, която господин Рей ми разказа. Цветята са прекрасни, Ейдан.
На този етап не бе готова някой да види работата, затова спусна капака на лаптопа, а после помириса розите.
— Радвам се, че ги харесваш, още повече, че са крадени и всеки момент има опасност да ме арестуват.
— Ще ти платя гаранцията. — Извърна се на стола да го погледне. Не е сърдит, забеляза тя с озадачено облекчение. Един мъж не се усмихва така, ако е сърдит. — Ще ги натопя и ще ти направя чай.
Когато стана, кутрето се извърна, тихо изръмжа и продължи да спи.
— Като куче пазач е пълен провал — изкоментира Ейдан.
— Още е бебе. — Пое цветята, докато слизаха надолу. — А и без това нямам какво да пази.
Беше такова удоволствие да се потопят отново в обичайните си отношения, да се държат приятелски и да флиртуват. Част от нея искаше да повдигне въпроса за случилото се снощи, но друга не й позволи. Защо да споменава нещо, което ще ги напрегне?
Той вероятно вече съжалява, че й е направил предложение и изпитва облекчение от нейното не. Неизвестно защо тази мисъл отново разбуни онова тъмно и бълбукащо нещо. Заповяда си да се овладее и натопи розовите цветя в бледосиня бутилка.
Неволно погледна часовника и се намръщи.
— Още е едва десет. Да не би да си затворил кръчмата?
— Не. Взех си два свободни часа. Полагат ми се от време на време. А и ти ми липсваше — добави той и положи ръце на кръста й. — Защото не дойде да ме видиш.
— Работех.
„Не си представях, че ще искаш да ме видиш. Не сме ли сърдити“, питаше се тя дори когато той се наведе, за да докосне леко устните й със своите.
— А аз те прекъснах. Но понеже вече го сторих… — Дръпна се. — Ела да се поразходим, Джуд Франсис.
— Да се поразходим? Сега?
— Да. — Започна да я побутва към задната врата. — Нощта е прекрасна за разходка.
— Тъмно е — отбеляза тя, но вече навън.
— Грее луна и звездите светят. Най-приятната светлина. Ще ти разкажа приказка за кралицата на феите, която излизала от двореца си само нощем и оставяла луната да води стъпките й. Защото дори феите могат да бъдат омагьосани, а ориста на кралицата била да приема формата на бяла птица през деня.
Вървяха с преплетени пръсти и той разказваше. Обрисува самотната кралица, бродеща в нощта, и черния вълк, когото намерила ранен в подножието на скалата.
— Наблюдавал я зорко, а очите му святкали като зелени изумруди. Ала сърцето й не устояло и тя превъзмогнала страха. Погрижила се за него — използвала всичките си умения и излекувала раните му. От онази нощ той я придружавал неизменно. Всяка нощ се разхождал с нея из хълмовете до пукването на зората, когато тя го оставяла размахвайки белите си крила с тъжен писък, изтръгващ се от разбитото й сърце.
— Не е ли имало начин да се развали магията?
— О, винаги има начин.
Вдигна сплетените им пръсти и целуна ръката й, после я поведе към пътеката върху скалите, където се чуваше бученето на морето и стоновете на вятъра.
Лунна светлина огряваше високата трева и очертаваше сред нея пътека. Там камъчетата приличаха на сребърни монети, а от гънките на скалите сякаш надничаха елфи. Остави се Ейдан да я води и изчакваше да поднови разказа.
Една сутрин млад мъж излязъл сред нивите на лов. Бил гладен, а се изхранвал само с лъка и стрелите си, много време нямало дивеч. И през този ден, както и през много други, зайците и сърните му убягвали до късно следобед. Мъчел го страшен глад. Именно тогава зърнал бялата птица да се рее в небето и като мислел единствено за стомаха си, поставил стрела върху тетивата на лъка. Стрелял и я повалил. Внимавай къде стъпваш тук, скъпа. Да — това е пътят.
— Но не я убил, нали?
— Още не съм свършил. — Помогна й да преодолее малко възвишение. После я притисна към себе си и за пореден път се увери как добре приляга към тялото му. — Тя надала крясък, пълен с болка и отчаяние, което разкъсало сърцето му, макар главата му да се маела от глад. Пристъпил към нея — гледала го със сини като планинско езеро очи. Ръцете му потреперили, защото тези очи му би познати. Започнал да разбира какво е сторил. — Прегърна я през раменете и продължиха разходката си на лунната светлина. — Независимо че почти умирал от глад, направил всичко възможно да се погрижи за нанесената от него рана — отнесъл птицата в заслона на скалите, наклал огън да я стопли и останал да я пази до залез слънце.
Когато стигнаха върха, Ейдан обърна Джуд така, че да вижда тъмното море под тях. Вълните прииждаха и се отдръпваха, и пак прииждаха. Следваха постоянен, първичен и сякаш сексуален ритъм.