Йоме, нейната Дни и Шемоаз бяха станали призори, седяха край извития Камък на разказвача в градината на кралицата с подрязаните в странни фигури храсти и четяха последните романтични поеми на Адале — и тогава нахлу ефрейтор Клуис и наруши блажения им покой.
Свада с пиян търговец. Преди час или малко повече. Котешка пряка. Сержант Дрейс. Бил се храбро. Разпран от слабините до сърцето. Когато паднал, последната дума, която извикал, била „Шемоаз“.
Шемоаз понесе вестта стоически, стига за една статуя да може да се каже, че е стоик. Седеше вкочанена на каменната пейка — със замъглени кестеняви очи и разрошена от вятъра коса с цвят на пшеница. Беше плела венец от маргаритки, докато Йоме четеше. Сега венецът бе в скута ѝ върху полата от шифон с цвета на корал. Шестнайсетгодишна и с разбито сърце. След десет дни трябваше да се венчае.
И все пак не посмя да покаже чувствата си. Една истинска дама трябва да може леко да понесе подобна вест. Изчака разрешението на Йоме да отиде при годеника си.
— Благодаря, Клуис — каза Йоме на застаналия мирно ефрейтор. — Къде е Дрейс?
— Положихме го на открито, пред кралската кула. Не исках да го местим по-далече. Другите са положени по брега на реката.
— Другите? — попита Йоме. Седеше до Шемоаз. Сега хвана ръката на момичето. Беше студена, страшно студена.
Клуис беше стар войник за толкова нисък ранг. Подрязаната му брада беше корава като овесено стърнище. Стърчеше под скъсания ремък на железния му шлем на пиконосец.
— Да, принцесо — отвърна той, чак сега сетил се да се обърне с подобаващата титла към Йоме. — В боя загинаха и двама от градската стража. Пол щитоносеца и сър Бомон.
Йоме се обърна към Шемоаз.
— Иди при него.
Момичето не дочака втора покана. Скочи и затича по пътечката между подрязаните храсти към малката дървена врата към двора, отвори я и се скри зад ъгъла на каменната стена.
Йоме не биваше да се задържа дълго единствено в присъствието на войника, без никой друг освен нейната Дни, която стоеше мълчаливо на няколко крачки встрани. Но трябваше да му зададе няколко въпроса.
Стана.
— Няма да отидете да видите сержанта, нали, принцесо? — попита Клуис. Сигурно бе доловил гнева в очите ѝ. — Искам да кажа… гледката е грозна.
— Виждала съм ранени и убити — заяви тя.
Загледа се над градината към града. Градината — с подрязани живи плетове и няколко оформени храста, се намираше зад кралската стена, втората от трите крепостни стени на града. Оттук можеше да види четирима от обикалящите зад парапета часови на кралската гвардия. На изток се простираше градският пазар, плътно прилепен до външната стена на замъка. Улиците долу на пазарището представляваха пъстра гмеж: покриви от каменни плочи, някои покрити с оловни листове. Тук-там от готварските огнища се вдигаше дим. В чертите на градските стени се намираха именията на няколко по-дребни лорда.
Йоме огледа района, където трябваше да се намира Котешката пряка — тясна пазарна уличка малко след Складова улица. Кирпичените къщи на търговците там бяха измазани в яркочервено, светложълто и горско зелено, сякаш тези ярки цветове можеха да заличат окаяния вид на постройките, вдигнати преди цели петстотин години.
Днес градът не изглеждаше по-различен от вчера; можеше да види само покриви и никаква следа от убийци.
Ала отвъд стените на замъка, отвъд фермите и сеновалите, сред червеникавите хълмове на Дънуд, на югозапад по пътищата на мили разстояние се вдигаше прах на малки облачета. Хора прииждаха за панаира от далечни кралства. Пред портите на замъка вече се бяха издигнали дузини разноцветни копринени павилиони. През следващите няколко дни населението на града щеше да нарасне от десет хиляди на четири, дори пет пъти повече.
Йоме се обърна и погледна ефрейтора. Клуис, изглежда, беше хладнокръвен мъж, след като го бяха изпратили да донесе толкова лоша вест. След битката явно навсякъде беше оплискано с кръв. Това поне Йоме можеше да разбере. Ботушите на войника бяха на засъхнали червени петна, зацапали бяха и сребърния глиган, извезан върху черната му ливрея. Клуис, изглежда, бе носил сержант Дрейс до площада.
— Значи този чужденец е убил двама души и е ранил трети — каза Йоме. — Тежка загуба за една нищо и никаква улична свада. Сам ли ликвидирахте търговеца на подправки? — Ако го беше направил, ефрейторът щеше да получи награда. Може би игла със скъпоценен камък.
— Не, милейди. Понатупахме го добре, но още е жив. От Мъятин е. Някой си Хариз ал Джвабала. Не посмяхме да го убием. Искахме да го разпитаме. — Ефрейторът се почеса по носа, явно недоволен, че е трябвало да остави търговеца жив.