Извън градските стени, поляните на юг от замък Силвареста бяха осеяни с тъмни палатки — керваните от Индопал бяха дошли да продават реколтата от летните подправки. Становете бяха притихнали, нарядко се чуваше само магарешки рев.
Градските порти бяха затворени и всички чужденци още преди няколко часа бяха изведени със стража от търговския квартал. По това време на нощта по улиците не се движеха хора.
Ето защо нямаше кой да види какво става в една тъмна уличка. Дори и кралският далекогледец, който имаше дар на зрение от седем души и беше на Гнездото на грааците, над цитаделата на Посветителите, нямаше да може да различи движение по тесните улици на търговския квартал.
Но в Котешка пряка, точно зад ъгъла със Складова улица, се биеха двама души кой пръв да докопа един нож.
Ако човек можеше да ги види, щяха да му напомнят за биещи се тарантули: ръце и крака се въртяха трескаво, а ножът проблясваше нагоре, стъпалата им стържеха по изтъркания паваж и двамата пъхтяха и се напъваха — на живот и смърт.
И двамата бяха облечени в черно. Сержантът от кралската гвардия Дрейс беше в черна дреха, с извезания на нея сребърен глиган на Дома Силвареста. Платеният убиец носеше обичайния за Мъятин черен памучен бурнус.
Въпреки че сержант Дрейс бе с двайсетина килограма по-тежък и въпреки че притежаваше дара на мускул от трима мъже и с лекота можеше да вдигне над главата си шестстотин фунта, се боеше, че няма да може да спечели тази битка.
Улицата беше огряна само от звездната светлина, а и твърде малко от нея се процеждаше тук, в Котешка пряка. Тук уличката беше едва пет стъпки широка, а къщите от двете страни се издигаха на три етажа, издадени над основите, и стрехите им почти се срещаха.
В това скапано, задънено място Дрейс не можеше да види почти нищо. От нападателя си едва успяваше да различи само очите и зъбите му, някаква перлена халка в лявата му ноздра и проблясващия нож. Мирисът на горска пръст от памучната му риза беше толкова силен, колкото дъха му на анасон и къри.
Не, Дрейс не бе подготвен да се бие точно тук, в Котешката пряка. Нямаше никакво оръжие и носеше само тънка ленена дреха, обличана обикновено върху плетената ризница, панталони и ботуши. Човек не ходи с оръжие и броня на среща с любовницата си.
Преди малко тъкмо беше пристъпил в задънената уличка, за да се увери, че на пътя му не се мотаят градски стражи — и чу тихото шумолене зад купчината кратуни на една от сергиите. Беше си помислил, че е обезпокоил някой торбалан, дебнещ за мишки или ровещ за дрипа, която да си навлече. Беше се извърнал в очакване да види как тлъстото плъхообразно същество притичва да се скрие — и тогава убиецът изскочи от сенките.
Ножът проблесна опасно близо до ухото на Дрейс, сержантът го отби… но ръката на убиеца се изви като змия и ножът изсвистя към гърлото му. За миг Дрейс успя да задържи китката на нападателя.
— Убийство! Проклятие, убийство! — изрева Дрейс.
„Шпионин! Хванал съм шпионин!“ Нищо не можа да му хрумне, освен че се е натъкнал на непознатия, докато драска картата на замъка.
Изрита убиеца с коляно между краката и чак го надигна във въздуха. Издърпа ръката с ножа и се опита да я извие.
Убиецът пусна ножа и с бързината на див заек се блъсна в гърдите му.
Ребрата на Дрейс изпращяха. Явно дребният мъж пред него също беше жигосан с руните на силата. Дрейс допусна, че убиецът има мускул на петима души, ако не и на повече. Макар и двамата да бяха невероятно силни, дарът на мускул усилваше само мускулите и жилите. Не влагаше повече твърдина в костите. И двубоят скоро щеше да се сведе, според Дрейс, до „сблъсък на кости“.
Помъчи се да задържи китките на нападателя си. Борбата им продължи дълго.
Дрейс чу гърлени викове:
— Насам! Насам! Ето там!
Идваха отляво. Оттатък беше Бедняшката улица — където скупчените къщурки не надвисваха толкова една към друга и където сър Джилиам бе вдигнал новото си четириетажно имение. Гласовете трябваше да са на хора от Градската стража — същите, които Дрейс се бе постарал да избегне и които сър Джилиам беше подкупил да отдъхват под фенера до входа на имението му.
— Котешката пряка! — отчаяно извика Дрейс. Трябваше да задържи убиеца още съвсем малко: да не му позволи да го намушка или да избяга.