Йоме знаеше, че баща ѝ има нужда от пари. Цените на въоръжението, на даровете и на продоволствието за подготовка за предстоящата война щяха да са непосилни.
— Е, канцлер, сега ми доведете капитан Дероу — въздъхна кралят. — Стига да не греша, още тази нощ ще бъдем посетени от убийци. Трябва да им уредим подходящо посрещане.
Канцлерът стана и излезе.
Бащата на Йоме изглеждаше потънал в размисъл. Когато тя се приготви да си тръгва, я жегна един натрапчив въпрос.
— Татко, когато играхте шах с Радж Атън, кой победи?
Крал Силвареста се усмихна.
— Той.
Йоме понечи да си тръгне, но ѝ хрумна друг, смущаващ въпрос.
— Татко, след като вече видяхме този рицар на Радж Атън, трябва ли да очакваме, че ще извади и магьосниците си?
Намръщеното лице на баща ѝ беше достатъчен отговор.
Вино от луда ягода
Боренсон се втренчи в очите на Габорн.
— Дали усещам нещо ли, милорд? Какво имате предвид? Като глад, като възбуда? Много неща изпитвам.
Габорн не можеше да изрази съвсем ясно странното усещане, което го връхлетя на пазара в Банисфер.
— Не, не е толкова обикновено. Като… земята… тръпнеща в очакване? Или… — Изведнъж в ума му изплува образ. — Като мига, в който опираш длан на плуга и натискаш, за да видиш как почвата се разтваря, и знаеш, че семената скоро ще потънат в земята и че от нея ще излезе плод. Безкрайни дървета и поля, проснали се чак до хоризонта.
Беше странно, но образът нахлу в ума му с такава сила, че Габорн не можа да измисли какво да каже. Думите не стигаха за това, което чувстваше, защото буквално усещаше как ръката му е стиснала изтърканите до блясък дръжки на плуга, усещаше напъна на впряга волове, усещаше как острият ръб на плуга захапва почвата, преобръща тъмната пръст и от нея изпълзяват тлъстите червеи. Сякаш вкусваше металния вкус на почва в устата си, виждаше сякаш как дървеса и нивя се точат пред него. Носеше торба, пълна със семе, чакащо да бъде засято.
Имаше чувството, че изпитва всички тези неща наведнъж, и се зачуди дали някой орач някога изобщо е изпитал такова остро усещане като това, което го беше обзело. А най-странното беше, че Габорн никога не беше вършил това… никога не беше натискал плуг и никога не се беше напрягал да изоре земята.
Но в този момент съжали, че не го е правил. Съжали, че точно в този миг не беше стъпил в земята.
Мирима го изгледа странно. Очите на Дните на Габорн не му дадоха отговор — преструваше се на невидим наблюдател.
Но очите на Боренсон засияха от смях.
— Милорд, струва ми се, че свежият въздух днес ви дойде много. Лицето ви е пребледняло и потно. Добре ли сте?
— Чувствам се… много… здрав — отвърна Габорн, зачуден дали наистина не се е разболял. Дали не е полудял. Имаше на този свят слабости, които можеха да застрашат дори един Владетел на руни. Дарът на ума можеше да компенсира слабата памет на един владетел, дарът на жизнеността да укрепи един болнав крал. Но лудостта…
— Добре тогава — каза Габорн, пожелал изведнъж да остане сам с мислите си, да обмисли какво е могло да предизвика това дълбоко усещане за… оран — мисля, че вие двамата трябва да поостанете насаме, за да се опознаете… този следобед.
— Милорд, аз съм вашият тело — каза Боренсон. Не искаше да го остави. Габорн можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато Боренсон се беше отлъчвал от него за повече от една нощ.
— А аз ще си почина в някой хан, с нищо по-опасно пред себе си от блюдо с печено свинско.
Боренсон трудно можеше да откаже. Обичаят го задължаваше лично да отиде в къщата на жената и да помоли за ръката ѝ. При лишена от разум майка и без баща, в този случай обичаят до голяма степен щеше да бъде заобиколен, но не беше редно да се пренебрегва съвсем.
— Сигурен ли сте? Не мисля, че е разумно — каза Боренсон, този път доста по-твърдо. Габорн се намираше в чужда страна, а беше безспорният наследник на най-богатата държава в Роуфхейвън.
— Просто вървете — подкани ги с усмивка Габорн. — Ако от това ще се чувстваш по-добре, обещавам ти, че веднага щом се нахраня, ще се прибера в стаята си и ще залостя вратата.
— Ще се върнем много преди мръкване — обеща Мирима.
— Къде е домът ти? — попита Габорн. — Искам да се запозная със сестрите ти и с майка ти.
Мирима промълви без дъх:
— Отвъд моста Химърфорт… четири мили надолу по Синя камбана. Сива къща сред ливадата.
Боренсон поклати непреклонно глава.
— Не, аз ще дойда да ви взема. Няма да позволя да яздите сам.
— Е, добре, сбогом засега. До следобед — каза Габорн. Изгледа ги как забързаха с леки крачки през гъстата тълпа, хванати за ръце.