Липсваха ясно очертани бойни линии. Зли крале сигурно се възползваха от шпионажа на Дните също толкова често, колкото и добрите. А нито един крал не можеше да се отърве от тях. Някои крале се опитваха да се отърват от Дните, било с убийства или просто като ги пропъдеха. Но такива крале никога не властваха за повече от един сезон. Като група, Дните бяха твърде властни. Всеки крал, който дръзнеше да унищожи един Дни, много скоро разбираше колко информация може да огласи партньорът на Дни. Отчайваща информация, разкривана на вражески крале. Рухваха съдби, селяни се вдигаха на бунт.
Никой не можеше да въстане срещу Дните. Габорн дори не беше сигурен, че някой изобщо би го пожелал. Една стара пословица гласеше: „Който не може да понесе критичен поглед, не може да носи корона.“ Твърдеше се, че тези слова са изречени от самите Сияйни, още когато Дните за пръв път били прикрепени към кралете. „Един Владетел на руни трябва да бъде слуга на човека“, бяха казали Сияйните.
Така че титлата на Габорн си имаше цена. Той никога нямаше да се освободи от този човек, никога нямаше да остане сам. Макар да му предстоеше един ден да управлява кралство, някои неща с право бяха отказани дори на него.
Потънал в размисъл, Габорн отново се зачуди за Боренсон. Човекът беше войник, а не от всеки войник можеше да се получи добър владетел, защото войниците бяха обучени да решават всеки проблем силом. Бащата на Габорн предпочиташе да продава титли на търговци, научени да се пазарят за това, което искат. Габорн изведнъж осъзна, че Дни изобщо не беше му отговорил напълно, беше избегнал въпроса.
— Казах „Боренсон е добър човек, нали“?
Дни вдигна очи и кимна съвсем леко. Скоро щеше да се напие здраво. Наля си още вино.
— Не толкова, колкото вас, ваша милост. Но ще ѝ донесе достатъчно щастие, обзалагам се.
„Ваша милост“. Не „ваше височество“.
— Но е добър човек, нали? — за трети път попита Габорн, ядосан от уклончивия отговор на Дни.
Дни извърна очи и замърмори нещо.
Габорн удари по масата толкова силно, че бутилките подскочиха, а чашите издрънчаха. Извика:
— Отговори ми!
Дни зяпна изумен. Разбираше от предупреждения. Скоро щяха да залетят юмруци. Габорн притежаваше дарове на мускул от трима мъже. Ударът му можеше да убие човек от простолюдието.
— Ха… че толкова ли е важно, ваша милост? — измъкна се Дни; мъчеше се да прочисти замъглените си мисли. — Никога досега не сте се притеснявали добър ли е, или не. Никога не сте поставяли под въпрос моралната му тъкан.
Дни отпи поредната яка глътка вино. Като че ли му се прииска още, но премисли и остави празната чаша настрана.
„А защо ли поставям под въпрос морала на Боренсон?“ — зачуди се Габорн и отговорите полетяха на рояк. „Защото пиеш вино «луда ягода» и защото забеляза как Дни се опита да избегне въпроса. Защото Мирима каза, че принцеса Йоме се съмнява в твоята собствена доброта, а сега те безпокои какво мислят другите. Защото… защото знаеш, че всеки тъпак може да завладее едно късче земя, но е нужен истински умен крал, за да спечели сърцата на своя народ.“
Габорн се надяваше да спечели сърцата на Йоме и на нейния народ. Но не смееше да разкрие подробностите от своя план на Дни… нито на никого. Ако баща му, крал Ордън, разбереше какво крои, сигурно щеше да се опита да го спре.
Виното вече проникваше в жилите на Габорн и светът се събираше на фокус. Но той нямаше да позволи да го отвлекат от въпроса с други съображения.
— Отговори на въпроса ми, Дни! Какво мислиш за Боренсон?
Дни сложи ръце на масата и се стегна, за да събере кураж.
— Както желаете, ваша милост. Веднъж попитах Боренсон кое е любимото му животно и той ми каза „възхищавам се на кучетата“. Попитах го защо, а той отговори: „Обичам да ги слушам как ръмжат. Обичам да ги гледам как посрещат непознатите с безсмислената си ярост.“
Габорн се изсмя. Думите бяха съвсем в стила на Боренсон. В битка той беше ужасен.
Дни като че ли се отпусна от доброто настроение на Габорн. Наведе се съзаклятнически над масата.
— Да ви кажа истината, ваша милост, мисля, че Боренсон се възхищава на друго едно качество у кучетата. Това, което не назова.
— А то е?
— Верността.
Габорн се изсмя още по-силно.
— Значи Боренсон е куче?
— Не. Само му се иска да бъде. Ако позволите да бъда малко по-дързък, той притежава всички най-добри качества на едно куче, освен верността.
— Значи не вярваш, че е добър човек?
— Той е професионален убиец. Касапин, ваша милост. Точно затова е капитан на гвардията.
Това ядоса Габорн. Дни грешеше. Историкът се усмихна пиянски и глътна още вино да укрепи куража си. После продължи: