— Комай нашият крал Силвареста все пак ще отпразнува тая година Хостенфест с лов! Нека се възрадваме за него… и за неговата дъщеря. Имаме двоен повод за празненство!
После бързо пресуши бокала си и го хвърли далече в нощта, в стана на своите войски — награда за някой беден войник.
Този жест накара не един и двама най-сетне да надигнат радостни възгласи и спечели за Мардън обичта на Габорн завинаги.
Пета книга
Ден двадесет и трети в Месеца на жътвата,
Възшествие на Земния крал
След това
Земните сили терзаеха Йоме вечерта на пира, когато тя се сгоди с Габорн, и страстта ѝ към него ставаше все по-силна. Може би защото Габорн и Бинесман седяха от двете ѝ страни и тя се чувстваше притисната между двамата, премазана от съзидателните им енергии. А може би умората я правеше по-открита за магията от обичайното.
Или може би това ставаше, защото усещаше как земната сила расте у Габорн и полека, тихо и кротко го преобразува.
Така или иначе, тя изпитваше благодарност, че поданиците ѝ приеха годежа им. Защото когато той я докосна вечерта и вдигна ръката ѝ, тя усети нещо много по-силно от човешки допир. Пръстите му се сплетоха с нейните като две сраснали се лозници. Тя вече не вярваше, че би могла да остане разделена от него. Не вярваше, че би могла отново да се раздели с него и да живее, да бъде истински жива. Ако някой се опиташе да я отдели от него, Йоме най-чистосърдечно вярваше, че ще се стопи и ще умре.
Същата вечер тя повика сир Боренсон, за да му въздаде присъдата си.
За негова чест, Боренсон измина трите мили и се яви, без да възрази, смъкна се пред нея на ръце и колене и отново изпъна врат да ѝ предложи главата си, стига да я поиска. Наоколо се бяха струпали хиляди рицари и воини. Чувствата им бяха смесени, Йоме го четеше по лицата и погледите им. Някои бяха готови да го разкъсат жив. Други се мръщеха умислено, изплашени, че някой ден при подобни обстоятелства те могат да се окажат в неговото положение.
Тя можеше да го обяви извън закона, да му отнеме всякакъв ранг и закрила. Можеше да го екзекутира на място.
— Сър Боренсон — каза Йоме, — вие тежко уязвихте дома Силвареста. Имате ли да кажете нещо в своя защита?
Боренсон само поклати глава и голямата му червена брада се люшна над пръстта. Не.
— Тогава аз ще говоря във ваша защита — каза Йоме. — Вие може и да сте нанесли тежка рана на дома Силвареста, но също така го обичахте и служихте на народа на Хиърдън.
Йоме въздъхна.
— Но все пак справедливостта изисква наказание. Казвали са ми, че в древни времена деяние като вашето е могло да бъде опростено, стига провинилият се рицар да изпълни „Акт на покаяние“.
Беше ѝ трудно да си поеме дъх. Трудно ѝ беше да изрече следващите думи, макар че идеята ѝ я беше дал Бинесман и за момента ѝ се стори съвсем подходяща. Сега се чудеше дали не е прекалено. Един акт на покаяние трябваше да е нещо, с което човек да може да се справи, някой велик подвиг, който би изпитал духа му, за да може да продължи да живее. А не подвиг, който може да го унищожи.
Боеше се, че присъдата ѝ ще сломи Боренсон.
— Осъждам ви да отидете на юг, отвъд земите на Инкара. Осъждам ви да намерите Дайлан Чука, Дара всечовешки, за да разберем от него как да победим Радж Атън.
Сред тълпата зрители се разнесе удивено ахкане, бързо последвано от шепот.
Боренсон се окашля изненадано и вдигна очи към Йоме, после към Габорн, който стоеше до нея.
— Как? Кога? Искам да кажа… аз съм под клетва пред дома Ордън.
— Тогава ви освобождавам от всичките ви клетви, сър Боренсон — каза Габорн, — докато не изпълните своя Акт на покаяние. Ще станете свободен рицар и ще отговаряте само пред себе си, ако пожелаете.
— Ако пожелая?
Като че ли премисляше. Щеше да му се наложи да премине през враждебни страни, да се изправя пред неизброими опасности в някаква безплодна надежда да намери една легенда. Такова деяние можеше да отнеме цял човешки живот. Или повече. Времето за човек с дарове на метаболизъм можеше да изтече бързо.
Боренсон погледна към Мирима. Ако приемеше наказанието на Йоме, трябваше да я остави. Можеше никога вече да не я види. Лицето на Мирима беше пребледняло и сковано от страх, но тя кимна — едва-едва.
— Приемам вашата присъда — отвърна колебливо Боренсон и стана.
Вече не носеше ливреята на дома Ордън, поради което не му се наложи да я съблича. Но взе щита си и сряза връзките зад дървото, за да се смъкне коженото покривало с изрисувания образ на зеления рицар. Под коженото покритие щитът беше само една стегната в дървена рамка плоска стомана.