Габорн не искаше да чуе останалото — как духовете са се спуснали от Дънуд и какво са направили. Но трябваше да го узнае.
— И всички хора на Радж Атън са избити?
— Всички до един, които са се виждали от горите — ликуващо каза Оруин.
При тази вест мнозина във Великата зала вдигнаха възгласи, но Габорн ги накара да замълчат.
— Няма триумф в смъртта на тези мъже — промълви Габорн. — С тяхната смърт нашата сила е смалена. Ще ни трябват такива хора в тъмното време, което иде.
Тази нощ Габорн не можа да заспи. Отиде в градината на Бинесман. Дърветата и тревите се бяха превърнали в пепел. Но под себе си той долови живот — семена и корени вече бяха започнали да се пробуждат. Макар пожарът да беше изпепелил градината, напролет тя отново щеше да загъмжи от живот.
По равнините на Флийдс, далеч от границите на Дънуд, войските на Радж Атън бързаха на юг цял ден, преди да стигнат до останките от армията на Виштимну, спрели на бивак край един скалист връх.
Владетелите на кланове на Флийдс бяха разбрали, че армията се движи през пустите земи, бяха се уплашили, че е дошла да нападне твърдината при Тор Билиъс, и затова бяха обкръжили войската и бяха унищожили около осемдесет хиляди души.
Радж Атън проби вражеските линии и щом се появи пред клановете, ги прикани да му служат. Същия ден към армията му се присъединиха трийсет хиляди души, макар че много други продължиха да воюват срещу него.
Главният сред тия, дето воюваха, беше великият Върховен крал Конел с доблестните си воини, които извършваха набег след набег срещу Вълчия господар, докато всички рицарски пики не се изпотрошиха и щитовете не се изпочукаха.
Конел обаче продължи да се бие с брадва и кама.
По залез-слънце Радж Атън даде Конел на своите главанаци гиганти да го изядат жив.
После Радж Атън дълго стоя, загледан в остатъците от армията си и дълбоко замислен. Накрая се обърна на север, сякаш разкъсван от нерешителност.
Някои твърдят, че сипел проклятия под нос и че треперел, обземан ту от гняв, ту от страх. Други разправят, че просто си стоял умислен. С толкова много мъже зад гърба си сигурно се е чувствал силно изкушен да се върне в Хиърдън, веднага да удари Земния крал и да приключи.
Накрая Радж Атън обърна гръб на Хиърдън и препусна към планините.
Три нощи след падането на Лонгмът Габорн и Йоме се ожениха в замък Силвареста.
Церемонията беше голяма, защото се събраха хиляди лордове от близките държави. Йоме не носеше було и макар Габорн да беше доволен, че красотата ѝ се е върнала, не го показа. Предаността му не се беше разколебала, когато тя погрозня, та какво оставаше за сега?
През първата брачна нощ Габорн спази обещанието си. Доказа, че в леглото не е благородник, или поне не повече благородник, отколкото тя искаше да бъде.
Същата нощ, след като се любиха, Йоме дълго лежа, сложила нежно ръка на корема си. Чудеше се какво ли дете е заченала.
Защото знаеше, че е заченала. Земната сила у Габорн вече растеше толкова силно, че не беше възможно той да посади семе и то да не хване корен.
Боренсон и Мирима се ожениха същия ден, много по-скромно — предпочетоха венчавката на бедняшка двойка.
На следващата нощ сърпът на месечината изгря над източните хълмове. На бледата му светлина Габорн, Боренсон и петдесет свободни рицари яхнаха конете и препуснаха през Дънуд, стиснали пики, да ловят хали.
Мъжете бяха освирепели, жадуваха този лов и всичко обещаваше, че той ще остане паметен.
Бинесман отиде с тях, защото каза, че дълбоко под Дънуд имало богати почви, почви, които някога ги копаели мътните, почви, които носели магия от дълбоката земя, които щели да дадат магически свойства на оръжията, които ковачите на Земния крал щяха да изковат през зимата.
Каквото и да се случи на този велик лов, малко се разчу след това. Но Земния крал, неговият магьосник и някои от рицарите се върнаха скоро след съмване три дни по-късно, на последния и най-голям ден на Хостенфест, деня на големия пир.
За голямо нещастие, в мините на мътните те бяха намерили повече хали, отколкото очакваха — двайсет и седем малки халички с тяхната хала магесница.
Четиридесет и един храбри рицари загинаха в тази битка.
Боренсон лично уби халата магесница в бърлогата ѝ и донесе със себе си трофей — влачеше зад жребеца си огромната глава на чудовището.
Остави покритата със сбръчкана сива кожа глава на моравата пред замъка да я видят всички. Беше почти шест стъпки дълга, четири стъпки висока и някак яйцевидна на форма. Много приличаше на мравча глава или на главата на някое насекомо, макар да нямаше нито очи, нито нещо като нос. Единствените ѝ сетивни органи бяха кичурчетата пипалца, които висяха като сиви червеи от тила ѝ в жалко подобие на коса, както и под устата ѝ.