— Всъщност никой от вашите приятели не е много добър човек, ваша милост. Вие не цените добродетелта у своите приятели.
— Какво искаш да кажеш? — попита Габорн. Винаги беше смятал, че приятелите му са достатъчно добродетелни.
— Много просто, ваша милост — каза Дни. — Някои хора избират приятелите си по външност, други — според общия интерес. Някои избират приятелите си според добродетелта им. Но вие не цените високо точно тези черти.
Това беше вярно. Габорн имаше приятели сред най-грозните, сред най-слабите. Приятелят му Елдън Парис продаваше печени зайци на пазара. И освен това Габорн се радваше на компанията на мнозина, които в най-добрия случай можеха да бъдат описани с думата „пройдоха“.
— Тогава как избирам приятелите си? — попита Габорн.
— Понеже сте млад, вие цените хората по техните проникновения в човешкото сърце, ваша милост.
Това твърдение порази Габорн като въздух, лъхнал от заледено езеро. Беше смайващо, освежително откровено и, разбира се, неоспоримо вярно.
— Не го бях забелязал…
Дни се засмя.
— Това е един от седемте ключа за разбиране на мотивите. Боя се, млади господарю, че твърде произволно подбирате приятелите си. Ха! Понякога си представям как ще е, когато станете крал… ще се обкръжите с ексцентрици и схолари. Много скоро те ще ви накарат да си правите клизми с чесън и да носите обувки с остри върхове! Ха!
— Седем ключа ли? Къде си научил това? — попита Габорн.
— В Стаята на сънищата — отвърна Дни. После изведнъж изправи гръб, осъзнал грешката си.
В Къщата на Разбирането, Стаята на сънищата беше забранена за Владетели на руни. Тайните, които човек научаваше там за човешката мотивация и желания, се смятаха от учените за твърде могъщи, за да се дават в ръцете на крале.
Габорн се усмихна триумфално на тази новина и вдигна чаша за наздравица.
— Да пием за сънищата.
Но Дни не прие наздравицата. Този човек сигурно никога повече нямаше да се напие пред Габорн.
В дъното на помещението от сенките се показа малка плъхоподобна торбаланка, понесла едно от палетата си. Палето скимтеше тихо, както бе обичайно за тях, но Дни не го чу — нямаше изострения слух на Габорн. И шестте ненки на дивата самка бяха зачервени и подути; съществото носеше вързана около раменете си жълтеникава дрипа. Беше висока едва една стъпка, с подпухнало лице и провиснали дебели гуши. Тя се заклатушка по пода, а когато се озова зад Дни, почти заслепена от дневната светлина, напъха палето в джоба на палтото му.
Торбаланите не бяха разумен народ. Имаха си нещо като език, използваха груби сечива. Повечето хора ги смятаха за вредни твари, тъй като постоянно копаеха тунели към къщите да крадат храна.
Габорн беше чувал, че за торбаланите е обичайно женската да се отървава от палетата си, като намери някой хан и ги пъхне в джоба на някой посетител. Но никога не беше го виждал с очите си.
Мнозина щяха да замерят плъхообразната твар с кама. Габорн само се усмихна леко и извърна очи.
„Добре — помисли си той, — нека палето изгризе хастара на палтото на проклетия историк.“
Изчака докато торбаланката се махне.
— А за мен какво ще кажеш? — попита Габорн пияния Дни. — Аз добър човек ли съм?
— Вие, ваша милост, сте самият дух на добродетелта!
Габорн се усмихна. Друг отговор не можеше да очаква. В дъното на гостилницата един инкарски певец удари по струните на мандолината и започна да се упражнява за тълпата, която щеше да се събере по-късно. Габорн рядко беше виждал инкарски музикант, защото баща му не разрешаваше да прекосява границите, и този повод да разсее мислите си му допадна.
Инкарецът имаше кожа, светла като мляко, и коса, която се спускаше до раменете му като топено сребро; очите му бяха зелени като лед. Тялото му бе татуирано по обичая на неговото племе — сини стилизирани лози се виеха по краката му, с ликове, напомнящи имената на негови предци от родното му село. По коленете и ръцете му се виждаха възли и други магически символи.
Мъжът запя гърлено и монотонно, с много мощен глас. Беше посвоему красиво и намекваше, че певецът носи „скритите руни на таланта“. Изкуството да се създават скрити руни беше усвоено само от малцина инкарци. Все пак, въпреки тези руни, гласът на певеца не можеше да уподоби въздушните тонове, изпети преди час от виртуозната певица пред песнокъщата. Освен това жената пред песнокъщата пееше за богатство и за престиж, а този мъж сега пееше само за забавление. Щедър жест.