Габорн се навъси. Убийци по целия път, тръгнали на север. Закъде? Към замъка Силвареста, на сто мили оттук?
Щом излезе от града, се разтревожи още повече. Прекара червеникавокафявия си жребец по Химърфорт, живописен каменен мост, който се протягаше над широката река. От най-високата му част мерна пъстървите, плуващи из по-големите вирове — вдигаха се и скачаха да уловят мухи по плитчините, в сянката на върбите. Тук реката беше широка, с дълбоки и студени вирове. Кротка.
Не забеляза никакви белези от наемни убийци.
От другата страна на реката калдъръмът свършваше и почваше черен път, който лъкатушеше на запад. Друг път се отбиваше на север и се събираше с първия в горите, пълни с див зюмбюл. Толкова късно зюмбюлите вече не цъфтяха. Само тук-там се мяркаха повехнали стръкове, опърпани и посърнали до виолетово. Габорн свърна по Пътя на зюмбюлите и остави коня да препусне. Беше от подсилените жребци, имаше руни на метаболизъм, на мускул, на гъвкавост и на ум, жигосани на шията му, които му даваха скорост за три коня, сила и грация на два, и ум — на четири. По порода жребецът беше ловен кон — изпълнено с жив дух животно, отглеждано, за да тича и да прескача препятствията през горските пътеки. Животно като него не беше създадено, за да почива в конюшните на Банисфер и да тлъстее от зоб.
Дните се мъчеше да не изостава на своето бяло муле — зло животно, което гледаше да ухапе жребеца на Габорн при всяка удала му се възможност — но скоро изостана.
След това стана нещо странно: Габорн яздеше през полята, където покрай реката стърчаха купи сено. Полята бяха съвсем опустели в разгара на дневния зной.
Но когато се изкачи на един малък хълм, на три мили извън Банисфер, изведнъж се озова пред ниска, пушлива мъгла — беше се прилепила към земята и обгръщаше със сивия си воал по-далечните купи.
Гледката наистина беше странна — мъгла, вдигнала се посред ясен слънчев ден, рано следобед. Над нея се издигаха дъбове и купи сено. Изглеждаше някак безцветна и прекалено синкава. Никога не беше виждал подобно нещо.
Габорн спря. Конят изцвили, и той изнервен от гледката. После Габорн навлезе бавно в пушливата синкава стена и задуши.
Долови във въздуха някаква необичайна миризма, нещо много трудно да го определи човек. Габорн притежаваше само два дара на мирис и сега съжали, че няма повече. „Сяра — помисли си. — Може би наблизо има горещи извори и мъглата се вдига от тях.“
Пришпори коня си през полята още на половин миля. Мъглата ставаше все по-гъста и по-гъста, слънцето се превърна в немощно жълтеникаво око, надничащо през синкавите валма. От клоните на самотните дъбове заграчиха врани.
Една миля по-нататък Габорн видя през мъглата очертанията на малка сива къща. Пред нея някаква млада жена с провиснала, жълта като слама коса сечеше дърва. Тя се изправи и погледна към него. Отдалече кожата ѝ му заприлича на грубо платно, чертите ѝ бяха като на скелет, а очите ѝ — жълти и болнави. Явно беше една от сестрите, дали красотата си на Мирима.
Той пришпори коня и извика младата жена.
Тя ахна и вдигна ръка да прикрие лицето си.
Габорн спря до нея и я погледна с жалост.
— Не е нужно да се криеш. Човек, който смалява себе си, за да въздигне друг, заслужава почит. Грозното лице често крие добро сърце.
— Мирима е вътре — промълви смутено момичето и се скри в къщата. Боренсон бързо излезе навън с хваналата го под ръка Мирима.
— Какъв хубав есенен ден — усмихна се Габорн на Боренсон. — Мирише ми на напечени от слънцето и разлюлени от вятъра житни нивя, на есенни листа и на… коварство.
Боренсон зяпна озадачено мъглата.
— Мислех, че се заоблачава — рече той. — Представа нямах… — Нямаше как да е забелязал мъглата през прозорците от животински ципи на къщата. Подуши. Боренсон имаше четири дара на мирис. Обонянието му беше много по-остро от това на Габорн. — Гиганти. Главанаци. — Обърна се към Мирима. — Имате ли много главанаци наоколо?
— Не — изненадана отвърна тя. — Никога не съм виждала.
— Е, аз ги надушвам. Доста са — каза Боренсон.
Погледна Габорн в очите. И двамата разбираха, че става нещо много необичайно. Габорн беше дошъл няколко часа преди уговорения.
— В града са влезли убийци — прошепна Габорн. — От Мъятин. Поне десетима яздят към замъка Силвареста, но по пътя си насам не видях нито един.
— Ще го проуча това — каза Боренсон. — Като нищо някой може да готви капан за баща ти. Свитата му ще мине утре през града.