Все пак седмина от щурмуващите убийци овладяха върха на кулата, където влязоха в ход невероятните им умения на бойци. Движеха се толкова пъргаво, че мъжете на Силвареста не можеха да се бранят. При все това още четирима убийци бяха посечени — срещу дузина изклани защитници.
Тримата оцелели убийци се спуснаха по стъпалата в цитаделата на Посветителите… и в този момент от стражевото помещение под портикула се изсипаха пиконосците на краля.
Без да обръщат внимание на стражите, нападателите скочиха към желязната врата, затваряща входа към залата на Посветителите. Въпреки че вратата беше залостена с тежки железни пръти, двама от убийците я сграбчиха, дръпнаха и я изтръгнаха, като изкъртиха от зида няколко тежки по двеста фунта камъни.
Третият се обърна срещу пиконосците, готов да се брани.
Но точно тези пиконосци не бяха обикновени войници.
Пред тях излязоха и тръгнаха напред, рамо до рамо, капитан Дероу и капитан Олт. Капитан Олт замахна към главата на убиеца — бързо като мълния.
Убиецът отбягна удара, присви се, късият му меч блесна като змия и острието му се впи в облечената в ръкавица ръка на Олт. Приличаше на някакво мрачно чудовище в черен халат, човек със смайваща бързина. Заподскача толкова бързо, че никой простосмъртен нямаше да може да му нанесе удар. Извади втори нож и ръцете му се завихриха в смъртоносния „танц на оръжията“.
В този миг единият от другите двама се втурна през вратата.
Капитан Дероу замахна с пиката си все едно че беше бойна брадва, улучи втория убиец в главата и му пръсна черепа.
Третият — онзи, който ги задържаше — се присви. Олт предвиди хода му и замахна. Пиката се заби в гърдите му, след това го надигна нагоре и го отхвърли встрани.
Олт пусна пиката, извади дългата си кама и скочи в цитаделата.
Щом се озова вътре, видя, че последният убиец вече е посякъл двамата стражи при вратата. След това се беше втурнал в залата и беше заклал петима или шестима от Посветителите, които както винаги лежаха в леглата си. В момента убиецът коленичеше над поредната си жертва с ятагана в ръка.
Олт замахна, хвърли късия си меч и улучи убиеца в гърба. Ако беше простосмъртен воин, щеше тутакси да рухне. Ако беше надарен с твърде много жизненост, щеше да се обърне и да се разбеснее.
Но от това, което направи убиецът, чак костите на Олт се смразиха.
Той се обърна бавно — беше облечен в черен като нощ кафтан, в черни памучни панталони, черен воал скриваше лицето му. На едното му ухо проблесна златна халка.
И изгледа много замислено Олт, с очи, изпълнени с убийствена решимост. Сърцето на Олт заблъска, умът му не можеше да проумее с колко жизненост трябва да е дарен човек, за да не обърне внимание на забития в гърба му меч.
Десетина войници нахлуха през поломената врата и изпълниха цитаделата на Посветителите. Олт се наведе и взе бойния чук от ръцете на мъртвия страж.
Убиецът се взря в очите на Олт, после вдигна ръце и каза грубо и гърлено:
— Варварино. Както тази вълна от мъже ще залее мен, тъй Непобедимите на моя господар ще пометат вас!
Непобедимите на Радж Атън бяха елитни части — мъже с много жизненост, всеки от които притежаваше поне един дар на метаболизъм. Убиецът направи движение все едно, че ще нападне. Но Олт разбра, че е само уловка. След като беше успял да проникне в цитаделата на Посветителите, щеше да продължи изпълнението на дълга си — да избие колкото може повече Посветители.
Олт скочи и замахна с чука точно докато убиецът се обръщаше към леглата на спящите. Бойният чук го удари по врата.
— Не бъди толкова сигурен — каза Олт.
В цитаделата крал Силвареста усети смъртта на своите Посветители, защото започна да губи магическата си връзка с тях. От усещането му прилоша… все едно студена змия се гърчеше през вътрешностите му. Хора, които го бяха дарили с ум, умираха и Силвареста бе поразен от внезапната пустота, когато безброй кътчета на паметта му се затвориха завинаги.
Никога нямаше да разбере какво точно е загубил — спомени за приятели от детството или обед с близки хора на някоя горска поляна, спомени за важни удари с меча, упражнявани непрестанно с баща му, или целувка на жена.
Усети само, че е ощетен. Врати към безброй кътчета на паметта се затръшнаха завинаги. Паднаха кепенците на прозорци. И в ума му настъпи миг на пълен мрак, остро усещане за непреодолима загуба.