Нужна му беше цялата сила на волята само за да остане неподвижен на гърба на коня, да се въздържи да не препусне презглава към гибелта си. На челото му изби пот, ръцете му се разтрепериха, дъхът му се накъса.
„Приятел съм ти — искаше да каже. — Почувствай ме. Изпитай ме.“ Той се опита да отвори ума и сърцето си, да се свърже с леса.
После усети как нишките на мисълта се раздвижиха — бавно, бавно, заопипваха го така, както корен би заопипвал камък. Ясно усети огромната им сила.
Дърветата го обхванаха, проникнаха във всички кътчета на ума му. Спомени и детски страхове започнаха да проблясват пред очите на Габорн — нежелани късчета сънища и младежки фантазии. Всяка негова надежда, всяко деяние и копнеж.
А след това, също така бавно, търсещите пипала започнаха да се отдръпват.
— Зло недей ми носи — прошепна Габорн, след като най-сетне доби сили да им проговори. — Твоите врагове са и мои врагове. Пусни ме да мина жив и здрав, за да мога да ги надвия.
След много дълги и протяжни мигове, в които сърцето му туптеше мъчително, тежестта около него сякаш отпадна. Габорн остави ума си да се отнесе и засънува, въпреки че жизнеността му нямаше нужда от сън.
Замисли се за онова, което го беше довело на север: желанието му да види Йоме Силвареста.
По един налудничав импулс предната година той бе дошъл тайно в Хиърдън за есенния лов, така че да може да я оцени. Баща му идваше всяка година за Хостенфест, есенното празненство в чест на великия ден преди около хиляда и шестстотин години, когато Хиърдън Силвареста убил тук с копието си хала магесница. Оттогава всяка година в Месеца на жътвата владетелите на Хиърдън яздеха през Дънуд на лов за големи глигани и упражняваха уменията си с копията — същите като използваното за убиването на хищното чудовище.
Габорн беше дошъл на лова, скрит сред свитата на баща си като най-обикновен щитоносец. Войниците на баща му, разбира се, знаеха, че ще дойде, но никой не смееше да изрече името му открито или да разкрие самоличността му по друг начин. Дори самият крал Силвареста беше забелязал присъствието на Габорн по време на лова, но заради доброто си възпитание не посмя да го каже, докато самият Габорн не реши да се разкрие.
О, Габорн беше изиграл чудесно ролята си на щитоносец колкото за някой случаен наблюдател — помагаше на войниците да си навличат бронята за турнирните игри, спеше в конюшните на Силвареста нощем, грижеше се за конете. Но също така получи възможност да седи на маса в Голямата зала по време на пиршеството, бележещо края на Хостенфест, макар че като обикновен щитоносец седеше в най-отдалечения край, далече от кралете, благородниците и рицарите. Там съвсем се беше вдървил, като последния глупак, сякаш никога не беше ял в присъствието на чужд крал.
Но пък толкова по-добре, че можеше да види от разстояние Йоме, с нейните тъмни, тлеещи като жар очи и черна коса, с гладката ѝ съвършена кожа. Баща му беше казвал, че на лице е красива, а когато си припомни разказите за казваното от нея през годините, Габорн се увери, че и на сърце е красива.
Самият той беше добре обучен в дворцов етикет, но на онази вечеря понаучи нещо и за нравите на Севера. В Мистария например беше обичайно преди пиршеството човек да си измие ръцете в купа със студена вода, но тук в Севера ръцете и лицето се умиваха в купи с гореща вода, почти кипяща. Докато в Юга човек си подсушаваше ръцете, като ги изтриваше в туниката си, тук в Севера поднасяха дебели кърпи, които след това трябваше да положиш на коленете си, за да изтриваш с тях мазното от пръстите и устата, или да издухваш носа си.
На Юг за пиршествата поднасяха малки тъпи ножове и вилички, така че ако избухне свада, никой да не е въоръжен. Но тук на север всеки се хранеше с личните си нож и вилица.
Най-отвратителната разлика в обичая беше свързана с кучетата. На юг добре възпитаният благородник хвърляше кокалите през дясното си рамо, за да храни кучетата. Но тук, в Голямата зала, всички кучета бяха изкарани навън, така че кокалите се въргаляха из залата и ги трупаха на купчини, докато сервиращите деца не ги махнеха.
Още едно нещо не убягна от вниманието на Габорн. Отначало помисли, че и това е северен обичай, но скоро се убеди, че е обичай на самата Йоме Силвареста.
Във всички познати на Габорн владения слугите, обслужващи трапезата на пиршеството, нямаха право да се хранят, докато кралят и неговите гости не привършат своя пир. Тъй като пирът се проточваше от обяд до късно през нощта — със забавления, осигурени при всяка смяна на блюдото от менестрели, шутове и изкусни акробати — то слугите, разбира се, щяха да се нахранят едва към полунощ.