Орнаментите по охладителя бяха изваяни с някаква неразгадаема за Габорн техника. Майсторството на ювелира, вложено в среброто, беше смайващо.
Толкова възхитителни бяха тези изделия, изложени на сергията на пазара на Банисфер, че Габорн дори не забеляза приближаването на младата жена, докато не го лъхна мирис на розов цвят. („Жената, стояща до мен, е облечена в рокля, държана в ракла, пълна с розови цветчета“ — разбра той някак несъзнателно.) Но дори тогава беше дотолкова погълнат от красотата на изделията, че реши, че е просто някоя непозната, възхитена от същите купи и чаши. Дори не се обърна към нея, докато тя не хвана ръката му и не привлече вниманието му.
Хвана лявата му ръка с дясната си. Но не я стисна.
Той настръхна. Но не се отдръпна.
Може би го бъркаше с някого. Извърна леко глава и я погледна. Беше висока и красива, деветнайсетгодишна може би, тъмнокестенявата ѝ коса бе увенчана със седефени гребени. Очите ѝ бяха черни и дори бялото в тях бе толкова тъмно, че изглеждаше почти синьо. Носеше скромна рокля от облачносива коприна с широки, дълги ръкави — елегантния стил, налагащ се напоследък сред богатите дами на Лайсъл. Беше стегната с колан високо над кръста, точно под бюста. Раменете ѝ бяха загърнати с тъмнопурпурен копринен шал, толкова дълъг, че ресните му стигаха до земята.
Не беше просто красива.
Беше смайваща.
Усмихна му се тайнствено, а Габорн ѝ отвърна с полуотворени устни — обнадеждено и в същото време — с тревога. Почувства се като на някой от безбройните изпити, наложени му от неговите учители край камината в Къщата на Разбирането… но не беше изпит.
Не я познаваше. Никого не познаваше в целия огромен Банисфер — което изглеждаше странно — все още да не е завързал нито едно запознанство в толкова голям град, с извисяващите се песнокъщи от сив камък, с техните екзотични арки, с белите гълъби, прелитащи в синьото, грейнало от слънце небе над зелените кестени. Но беше истина. Толкова далече от дома си беше.
Намираше се в края на пазарния площад, недалече от кейовете на широките брегове на южния ръкав на река Дуиндъл — каменна отсечка от Ковашката улица, където откритите пещи кънтяха с ритмичния ек на чукове, пуфтяха с мехове и бълваха облаци пушек.
Разтревожи се, че мирният покой на Банисфер го е разсеял толкова. Дори не я беше усетил как застава до него. На два пъти в живота си се бе оказвал цел на платени убийци. Бяха убили майка му, баба му, брат му и двете му сестри. И въпреки това сега той стоеше безгрижен като селянче с корем, пълен с ейл.
„Не — бързо реши Габорн, — никога не съм я виждал; знае, че съм ѝ непознат и въпреки това държи ръката ми. Колко нелепо.“
В Къщата на Разбирането, в Стаята на Лицата, Габорн се беше учил на тънкостите на телесното общуване — как тайните се саморазкриват в очите на враг, как да отличава следи от безпокойство, от страх или умора в бръчките около устните на любима.
Учителят край камината, Джорлис, беше мъдрец, а в няколкото дълги зими Габорн се бе отличил в обучението си.
Научил беше, че принцове, разбойници, търговци и просяци — за всички тях са присъщи донякъде договорени сякаш изражения и пози, като възприето за всяка от тези групи общо облекло, и затова бе усвоил изкуството да си навлича по свое желание всяко от тези възможни облекла. Можеше да се наложи над цял салон с младежи само като се извиси с една глава над всички, или да накара някой търговец да смъкне от цената с обезкуражаваща усмивка. Прикрит само с някое тънко пътно наметало, Габорн се беше научил да свежда очи в оживения пазар и да се прави на несретник, шмугнал се в тълпата така, че които го видеха, да не разпознаят в него принц, а да си рекат учудено: „Я, това пък просяче откъде ли е откраднало толкова хубаво наметало?“
Така че Габорн можеше да разчита езика на човешкото тяло и в същото време да остава постоянна загадка за другите. Със своите два дара на ум можеше да наизусти един голям том само за час. Беше научил за своите осем години в Къщата на Разбирането повече, отколкото хората от простолюдието за цял живот усилено учение.
Като Владетел на руни, той притежаваше три дарби на мускул и две на сила, а в бойно упражнение лесно можеше да кръстоса оръжие с два пъти по-едри от него мъже. Дори някоя хала да посмееше да го нападне, Габорн щеше да докаже колко опасен може да бъде един Владетел на руни.
Все пак в очите на света, заради малкото си дарове на обаяние, той не изглеждаше нещо повече от един удивително чаровен младеж. А в град като Банисфер, с неговите певци и артисти, дошли от цялото кралство, дори красота като неговата бе нещо обичайно.