Бащата на Йоме заговори и гласът му прокънтя през целия двор:
— Девин, сигурна ли си, че можеш да направиш това?
Девин му се усмихна плахо, със сковано от страх лице.
— Всички се сражаваме както можем — прошепна тя и Йоме долови любовта в гласа ѝ, любовта към крал Силвареста.
Главният облекчител Ерин Хайд пристъпи между Девин и краля и огледа грижовно един от силарите. Пръчката приличаше на желязо за дамгосване, изработено от червеникав кръвен метал. Беше с дължина една стъпка, с всечена руна в широкия три и половин сантиметра кръг в единия край. Хайд леко притисна руната в пълната ръка на Девин, под рамото.
След това поде припявайки монотонното си заклинание — думите му наподобяваха по-скоро чуруликане на птица, отколкото човешка реч. Излизаха от устата му толкова бързо, че Йоме едва успяваше да ги чуе. Облекчителите наричаха това „песен на силата“. Съединена с руните, всечени по силара, песента извличаше качеството на Девин.
Символът точно на този силар напомняше на Йоме за летящ орел, от чийто клюн е провиснал гигантски паяк. Кривите очертания на руната бяха с различна дебелина и се извиваха под странни и същевременно сякаш съвсем естествени ъгли. Символът за жизненост. Девин беше здрава жена — нито ден в живота си не беше боледувала. Сега крал Силвареста щеше да се нуждае от нейната жизненост в битката — тя щеше отчаяно да му потрябва, ако получеше сериозна рана.
Облекчителят продължи да припява с високия си птичи глас, после изведнъж извика гърлено и звуците, които заизлизаха от устата му, заприличаха на кипнала в земните недра лава, на ревящи в пустинята лъвове.
Краят на силара засия. Кръвният метал лумна от прашнорозово до нажежено бяло.
Тогава Девин изкрещя:
— Ах, в името на Силите, колко боли! — И понечи да се дръпне от горящата руна. По тялото ѝ се лееше пот, сякаш я тресеше огнена треска. Лицето ѝ се сгърчи от болка.
Долната ѝ челюст затрепери, гърбът ѝ се изви над нара. Тя задиша тежко и от лицето ѝ рукна пот.
Йоме я задържа, притисна я леко, леко надолу, и още надолу. Един силен войник хвана дясната ръка на Девин, за да не може да се дръпне от силара и да развали заклинанието.
— Погледни баща ми — зашепна Йоме; мъчеше се да разсее Девин от болката. — Погледни своя господар! Той ще те закриля. Той те обича. Татко ми винаги те е обичал, също както го обичаш ти. Той ще те пази. Само погледни своя господар.
Йоме изгледа свирепо облекчителя, за да го накара да се отмести и да не скрива гледката на Девин.
— Ахх… а аз си мислех, че раждането боли! — изхлипа Девин, но се извърна и погледна с обич крал Силвареста. Беше нужно. Беше нужно да си спомни защо трябва да премине през тази болка. Нужно беше да го иска сама, да иска да отдаде жизнеността си повече от всичко друго на света. А единственият начин да остане съсредоточена върху това свое желание беше да гледа обекта на посвещението си.
Крал Силвареста, тридесет и пет годишен мъж в разцвета на силите си, беше гол до кръста и седеше на сивия камък сред двора. Дългата му кестенява коса се спускаше на къдри до раменете му, гъстата му къдрава брада бе подстригана. Оръжейникът му се опитваше да го накара да облече долния кожен елек в подготовка за пълното снаряжение, но Силвареста трябваше да остави горната част на тялото си оголена, за да може облекчителят да приложи руните на сила.
Кралският канцлер Родерман настояваше крал Силвареста веднага да се качи на крепостните стени, за да укрепи куража на хората си, докато старият кралски мъдрец Инглорианс го убеждаваше да остане тук и да получи колкото може повече дарове.
Крал Силвареста избра да остане. Сега той погледна към Йоме, а после право в очите на Девин.
Всичко друго беше без значение. Кралят пренебрегна и съветниците си, и оръжейника си, и екнещия смут пред неизбежната война. Безкрайна любов имаше в очите на краля, и безкрайна тъга. Погледът му каза на Девин, че разбира какво му отдава тя, че тя е за него нещо много скъпо. Йоме знаеше, че баща ѝ мрази това, мрази да му се налага да изсмуква други човешки същества, за да може да брани поданиците си.
Точно в този миг нещо в Девин трябваше да се е променило; тя трябваше да е достигнала до онова необходимо състояние на копнеж, до онзи миг, в който можеше да стане прехвърлянето на качествата. Ревовете на облекчителя преминаха в настоятелни звуци и пълната сила на заклинанието се отприщи.