— Крал Ордън е практичен човек. Дали изобщо ще дойде? Едва ли ще рискува живота си, за да защити Силвареста.
Тонът ѝ оскърби Габорн.
— За някои неща може и да е практичен, но не и когато става дума за приятелство. Освен това боят тук е най-подходящото решение за него.
— Разбирам… Естествено, защо баща ви да се сражава у дома, да вижда как собственият му народ загива, да гледа как се сриват стените на неговия замък, след като не по-зле може да се отбранява тук?
Габорн почти изръмжа:
— От двайсет години баща ми идва тук за Хостенфест. Знаете ли колко завист е събуждало това навсякъде другаде? Могъл е да го празнува у дома — или другаде — но той идва тук! Баща ми може да гостува на други крале по политически причини, но само едного нарича приятел.
Йоме имаше твърде смътна представа какво мислят други крале за баща ѝ. Но нито едно от нещата, които си мислеха, не ѝ се струваше добро. „Милозлив глупак“, така го наричаха. Като Клетвообвързан лорд, той се беше заклел никога да не взима дарове от своя народ, освен ако не му ги дават драговолно и свободно. Баща ѝ можеше да си откупува дарове — мнозина щяха с радост да си продадат било зрение, било слух или глас. Но Силвареста нямаше да се унижи да купи качествата на друг. Разбира се, баща ѝ нямаше и да си помисли да насилва или изнудва хората за дарове. Не беше Вълчи господар, не беше Радж Атън.
Но виж, бащата на Габорн беше друг случай. Ордън сам се беше провъзгласил за „прагматик“ по отношение взимането на дарове — човек, който получаваше доброволно предлагани дарове, но който също така като по-млад се беше замесвал в не много достойното дело с откупуване на дарове. На Йоме ѝ се струваше, че дори малко прехвърля границата на прагматизма. Струваше ѝ се, че носи морална вина. Някак твърде лесно успяваше да спечели доверието на по-низшите от него; някак твърде евтино и твърде често беше купувал дарове както за себе си, така и за бойците си. Всъщност за бащата на Габорн се говореше под сурдинка, че лично той притежавал над сто дара.
И все пак, въпреки всичко това, Йоме знаеше, че бащата на Габорн, крал Ордън, не е като Радж Атън. Той никога не бе взимал „силом селяшкия дар“, не беше трупал селяшка сила в замяна на отложен данък. Никога не беше спечелвал любовта на девица и след това да я моли да му отдаде не само сърцето си, но и дара си.
— Простете ми — каза Йоме, — бях несправедлива за Ордън. Изнервена съм. Той винаги е бил добър приятел и достоен крал на своя народ. Но все пак не мога да се отърва от натрапчивото опасение, че баща ви използва Хиърдън като щит. И че когато ние се сгромолясаме под удара на Радж Атън, той ще ни зареже и ще избяга от бойното поле. Това би било разумен ход.
— Значи не познавате баща ми — отвърна Габорн. — Той е верен приятел. — Все още беше уязвен, но в тона му се долавяха толкова плавни нотки на искреност, че Йоме се зачуди колко ли дарове на Глас притежава Габорн. „Колко ли онемели човешки същества ти служат?“ — за малко щеше да го попита, сигурна, че са поне десетина.
— Вашият баща няма да се лиши от живота си, за да защити нас. Вие знаете това, разбира се.
— Той ще направи каквото трябва — хладно заяви Габорн.
— Дано не се окажете прав — прошепна Йоме.
И почти неволно погледна надолу в цитаделата на Посветителите. Край отсрещната стена пристъпваше едно от миризливите видиотени същества на баща ѝ — жена, чийто ум беше толкова изцеден от мозъка ѝ, че не можеше да контролира вътрешностите си; един слепец я водеше в трапезарията. Двамата завиха покрай един старец, чийто метаболизъм беше толкова забавен, че за цял ден едва успяваше да се премести от една стая в друга — и при това имаше късмет, че изобщо можеше да се движи, защото повечето с изцеден метаболизъм просто потъваха в омаян сън и се събуждаха едва когато владетелят, държащ техния дар, умре. Призля ѝ.
Като Владетели на руни, Йоме и нейното семейство наследяваха великата благодат на своите поданици, но цената беше ужасна.
— Сравнението ви е уместно, принцеса Силвареста, но баща ми с нищо не е заслужил вашето неуважение. Този негов прословут „прагматизъм“ опазва нашите кралства от Радж Атън през последните десетина години.
— Това не е съвсем вярно — възрази Йоме. — През тези години баща ми е пращал убийци на юг. Много от най-опитните му воини са отдавали живота си. Други са попадали в плен. Колкото време сме спечелили, спечелили сме го отчасти с кръвта на най-добрите си мъже.
— Разбира се — отвърна Габорн насмешливо. Намекваше, че не гледа сериозно на усилията на баща ѝ.