Тя знаеше, че бащата на Габорн се е подготвял за тази война от десетилетия, че се е борил по-упорито от всички да отслаби мощта на Радж Атън. Осъзна освен това, че се опитва да вкара Габорн в спор, но той не притежаваше буйния нрав на баща си. Йоме искаше да не хареса Габорн, искаше сама да се убеди, че при никакви обстоятелства не би могла да го обикне.
За миг се изкуси да го погледне, но не посмя. Ами ако лицето му грееше като слънцето? Ами ако се окажеше неописуемо красив? Дали сърцето ѝ нямаше да запърха под ребрата като мушица, биеща с крилца по стъклото на прозореца?
Вече се стъмваше. Блясъкът на огньовете сред дълбокия лес напомни на Йоме за тлееща жарава — червеникав пламък, примигващ под листа от злато и пурпур. Покрай гората се движеха главанаци и съвсем малко му трябваше на човек, за да ги сбърка с купи сено — толкова космати бяха златистите им глави и гърбове.
— Простете ми, че споря — каза Йоме. — В лошо настроение съм. Вие не заслужавате грубо отношение. Предполагам, че ако много искаме да се бием, можем просто да слезем на бойното поле и да посечем няколко от войниците на Радж Атън.
— Не бива да влизате в бой — каза Габорн. — Обещайте ми го! Мечоносците на Радж Атън не са прости селяци.
Йоме почти се изкуси да се разсмее от представата как влиза в бой. Под полите си — на бедрото — носеше малък кинжал и като повечето изискани дами, знаеше как да го използва. Но чак мечоноска не беше. Реши да ужили принца още веднъж.
— Защо не? — запита тя полу на шега, полусериозно. — Селяци и търговци бранят крепостните стени! Техният живот означава за тях не по-малко, отколкото нашият за нас! Те са надарени само с даровете, които са им дали майките при раждането им. Докато аз притежавам дарове на ум, на обаяние и жизненост, които да ме пазят. Десницата ми може и да не е толкова силна за меча, но защо да не се бия?
Очакваше, че Габорн ще почне да я убеждава колко опасно може да бъде едно сражение. Гигантите главанаци сигурно имаха мускули, корави като желязо. Всеки от воините на Радж Атън бе надарен с мускул, гъвкавост, метаболизъм и жизненост. Нещо повече, те бяха добре обучени за война.
Но Йоме внезапно осъзна, че не би приела увещанията да прояви здравомислие, тъй като аргументът ѝ беше справедлив. Поданиците ѝ ценяха своя живот точно толкова, колкото тя ценеше своя. Тя можеше да спаси поне един от тях. Или двама, или трима. Щеше да помогне в отбраната на стените на замъка. Също като баща си.
Но отговорът на Габорн я изненада.
— Не искам да се биете, защото ще е срам да се обезобрази такава красота.
Йоме се разсмя звънко и мило, като зов на козодой над поляна.
— Бях се отказала да ви погледна — каза тя, — от страх да не би сърцето ми да надделее над здравия разум. Може би вие трябваше да направите същото.
— Честна дума, вие сте красива — отвърна Габорн, — но аз не съм хлапе, чиято глава ще се замае от едно красиво лице. — Използваше Гласа отново, и то доловимо. — Не, за красиво намирам вашето благоприличие.
И тогава, усетил може би, че тъмнината вече скоро ще се спусне, Габорн заяви:
— Ще да бъда откровен, принцеса Силвареста. Има и други принцеси, с които бих могъл да се съюзя, в други кралства. Крайморският Хейвързинд или Интернук. — Остави ѝ миг за размисъл. И двете кралства не отстъпваха по размери на Хиърдън, бяха не по-малко богати и може би дори по-лесно защитими — освен, разбира се, ако не очакваш нашествие по море. А и красотата на принцеса Аруули Интернук беше легендарна, славата за нея бе стигнала дори тук, на хиляда и двеста мили разстояние. — Но вие ме заинтригувахте.
— Аз ли? С какво?
Габорн отвърна откровено:
— Преди няколко години имахме спор с баща ми. Той беше уговорил да купи за мен гъвкавост от един млад рибар. Аз възразих. Виждали сте как тези, които са отдали гъвкавостта си, често едва-едва продължават живота си. Мускулите на вътрешностите им не могат да се свиват и затова те не могат да смилат храната. Рядко изобщо могат да се движат. Дори усилието да говорят или да затворят очи им причинява болка. Самият аз съм виждал как тлеят, докато не умрат само след година. На мен поне ми се струва, че от всички дарби, които един човек може да отдаде на друг, най-тежко е да се загуби гъвкавостта.
— Ето защо аз отказах дара, а баща ми се разгневи — продължи той. — Аз му казах, че е грешно да приема дарове от онези свои васали, които са толкова глупави в жаждата си за земни блага, че се смятат за щастливци от това, че могат да отдадат в наша полза най-добрата част от себе си. Баща ми се засмя и каза: „Говориш също като Йоме Силвареста. Тя ме нарече «ненаситен лакомник», когато последния път се хранех на нейната трапеза — лакомник не за храна, а лакомник, който се храни от нещастието на други! Ха! Представяш ли си!“ — Габорн говореше точно като краля. Отново използваше своя Глас.