Но скоростта и силата на Радж Атън надделяха. Владетелят на руни само посегна напред и хвана желязната стрела във въздуха.
Невероятна бързина! Радж Атън бе извършил немислимото, поемайки толкова много дарове на метаболизъм. Макар и от толкова далече Йоме разбра, че той се движи пет-шест пъти по-бързо от простосмъртен. Щом живееше с такава бързина, щеше да остарее и да умре само след няколко години. Но преди това като нищо можеше да завладее целия свят.
— Сега ме чуйте — призова той и призивът му прозвуча съвсем благоразумно и благонамерено. — Няма да търпим това повече. — А след това с огромна сила и с доброта, която се промъкна дори през защитните прегради на Йоме, Радж Атън повели: — Хвърлете оръжията си. Покорете ми се!
Йоме неволно посегна към кинжала си, готова да го хвърли през стените. Само ръката на Габорн, пресегнала се да я спре, ѝ попречи да запокити оръжието…
Тя моментално съжали, разбрала колко глупаво щеше да постъпи. Погледна към баща си, уплашена да не би да го е разгневила. И видя как той самият се бори, бори се със себе си да се сдържи да не хвърли бойния си чук от стената.
Постоя така за секунда, ужасена от мисълта как щяха да реагират хората ѝ на гласа и вълшебното обаяние на Радж Атън, изплашена от това, че онези, които бяха по-близо до него, могат да се излъжат.
С гръмки викове като на празненство, народът ѝ започна да хвърля оръжията си от стените на замъка. Мечове и копия задрънчаха по камъните до рова, наред с шлемове и щитове. Балистите на южната стена се сринаха във водата и изхвърлиха фонтан от пръски. Радостните възгласи на народа ѝ бяха почти оглушителни, сякаш Радж Атън беше дошъл като техен спасител, а не за да ги унищожи. И в този момент градските порти се разтвориха широко.
Няколко от най-преданите на дома Силвареста войници положиха напразни усилия да затворят портите. Капитан Дероу заразмахва стоманения си лък като оръжие, за да разгони мъжете от града от стените. Неколцина воини със силен дух, но с по-нищожни дарове така и не напуснаха постовете си по стените. Веднага щом започнаха да викат: „На бран!“, околните се нахвърлиха върху тях. Йоме видя как няколко души от градската стража бяха хвърлени от високите стени и издъхнаха долу.
Оттук не можеше да види красотата на лицето на Радж Атън. Оттук и вятърът, разбира се, намаляваше сладостта на гласа му.
Макар Йоме да съзнаваше, че градът е изгубен, макар да разбираше как бе станало това, не можеше изцяло да повярва на това, което виждаха очите ѝ.
Беше зашеметена. Беше невъобразимо потресена.
Подвижният мост се спусна. Желязната решетка на портикула се вдигна. Вътрешната порта се отвори.
Без да е убит и един враг, замъкът Силвареста падна.
Посрещнат от възторжени възгласи, Радж Атън влезе във вътрешния двор, а хората на Йоме припряно заразчистваха струпаните коли и бъчви, ята кокошки и гъски се разхвърчаха пред пътя на Вълчия господар.
„Как съм могла да бъда толкова сляпа? — зачуди се Йоме. — Как можах да не проумея опасността?“
Само допреди няколко мига Йоме се беше надявала, че баща ѝ и крал Ордън ще успеят да спрат Радж Атън.
„Колко съм простодушна.“
До нея баща ѝ закрещя, призова отдалече войниците си да се предадат. Не искаше да гледа как загиват.
Студеният вечерен вятър отнесе думите му.
Потресена, Йоме се извърна и погледна баща си, и го видя пребледнял и сломен, и унил, унил и изцеден от всякаква надежда.
„Гласът на баща ми е сух и невеществен. Като издухана от вятъра пепел. Той е нищо пред Радж Атън. Всички ние сме нищо.“
Това никога не си го беше представяла.
Радж Атън съвсем леко се наведе в седлото си. От толкова далече и високо лицето му не беше съвсем малко, като блещукащо късче кварц по пясъчния бряг; Йоме си представи, че е красив. Изглеждаше млад. Изглеждаше прелестен. Бронята си носеше с такава лекота, с каквато някой друг щеше да носи дрехите си, и Йоме го загледа с почуда. Мълвеше се, че притежавал дарове на мускул от хиляди мъже. Да не беше страхът, че може да си скърши костите, можеше да прескача стени, можеше да се вреже в брониран от глава до пети човек все едно, че се врязва в зряла праскова.
В битка той щеше да е непобедим. С неговите дарове на ум — изцедени от стотици мъдреци и пълководци — не можеше да го изненада нито един майстор на меча. Даровете му на метаболизъм щяха да му позволят да се движи през двора, профучавайки между слисаните стражи като вятър. С достатъчното си дарования на жизненост щеше да понесе и най-тежката рана.
Радж Атън вече не беше дори човешко същество. Беше се превърнал в природна стихия.