Бинесман се наведе и свали обущата си. Махна на Габорн и на слугинчето да направят същото.
Това трябваше да е чародейската градина, легендарната градина, която според някои Бинесман никога нямаше да напусне.
Преди четири години, когато старият чародей Яроу беше умрял, няколко схолари в Къщата на Разбирането бяха поискали Бинесман да дойде, за да поеме ролята на учител край камината в Стаята на Земните сили. Постът беше толкова престижен, че малцина чародеи щяха да го откажат. Но тогава се надигна страшен вой. Бинесман няколко години преди това беше публикувал един билкарски наръчник, описвайки треви, които могат да облагодетелстват човечеството. Един Земен пазител, Хеуел, беше нападнал наръчника му — твърдеше, че той съдържал многобройни грешки, че Бинесман грубо объркал няколко редки билки, нарисувал растения, обърнати с главата надолу, твърдял, че шафранът — загадъчна и ценна подправка, внасяна от островите далече на юг — произлиза от особен вид цвят, след като всеки знаел, че той всъщност представлява смес от полени, извличани от клюнчетата на мътещи колибри.
Някои застанаха на страната на Бинесман, но Хеуел беше не само майстор схолар, а и безскрупулен интригант. Успя някак да настрои срещу Бинесман много от по-незначителните билкари, въпреки че като Земен пазител по образование собствените му магически сили бяха свързани със сътворяването на вълшебни артефакти — област различна от билкарството. На интригите му се хванаха и много изтъкнати схолари.
Така Бинесман не получи поста учител край камината в Стаята на Земните сили. Сега някои говореха, че Бинесман е отказал поста от срам, други — защото назначението бездруго нямало да бъде потвърдено. Но според Габорн това бяха само лъжи и слухове, пускани от самия Хеуел, за да изтъкне превъзходството си.
Но имаше и един слух, по-настоятелен от всички други, и в него Габорн вярваше… В Къщата на Разбирането мнозина шепнеха, че въпреки увещанията на много схолари Бинесман просто не искал да отиде в Мистария, за какъвто и да е престижен пост. Просто нямало да напусне любимата си градина.
При вида на екзотичните дървета, при миризмата на редките подправки и носещия се от вятъра меден аромат на цветята Габорн разбра. Билкарят, разбира се, нямаше да напусне тази градина. Това беше делото на живота му. Това беше шедьовърът му.
Бинесман отново срита ботуша на Габорн с босите си пръсти. Слугинчето вече беше свалило обувките си.
— Простете, ваша милост — каза Бинесман, — но трябва да си свалите обущата. Това не е обикновена земя.
Като в мъгла, Габорн изпълни каквото му наредиха и свали ботушите.
Изправи се с единственото желание цял ден да стъпва по тази земя и да диша, да диша…
Бинесман многозначително кимна към ведрата с изпражнения. Габорн надигна вонящия си товар и закрачиха по килима от розмарин и мента, които изпускаха лек, прочистващ душата мирис, щом стъпалата им смачкваха листата.
Бинесман преведе Габорн през ливадата, покрай сърните, които само изгледаха с копнеж Земния пазител. Стигна до една офика, невероятно високо дърво с форма на съвършен конус, и заяви:
— Тук е.
Изрови дупка в гнилата шума и пръст под дървото и махна на Габорн да донесе мръсотията.
Габорн донесе ведрата. Бинесман ги изля в дупката. Нещо издрънча. Сред изпражненията Габорн видя тъмни метални предмети.
Сепнат, позна в тях силарите на Силвареста.
— Е — каза Бинесман, — не можем да позволим да ги вземе Радж Атън. — Взе силарите и ги сложи в едното ведро, без да го притеснява мръсотията по ръцете му. Отиде на петдесет крачки до потока — пъстървите скачаха за комари и пляскаха във водата.
Бинесман влезе в потока и изми червеникавите метални пръчки една по една. После ги постави на купчина на брега. Петдесет и шест силара. Слънцето беше залязло преди половин час и сега силарите приличаха на тъмни сенки върху земята.
Когато Бинесман приключи, Габорн отпра парче плат от ризата си и уви металните пръчки на вързоп.
Вдигна очи и забеляза, че Бинесман го гледа одобрително, примижал във вечерния здрач. Изглеждаше потънал в мисли. Бичите му челюсти бяха стиснати. Не беше висок човек, но беше широк в раменете, набит.
— Благодаря, че си ги спасил — каза Габорн.
Бинесман не отвърна на думите му. Само гледаше втренчено, сякаш искаше да проникне зад очите му — или да запомни всяка негова черта.
— Е — каза след дълга пауза Бинесман, — кой си ти?