Изведнъж нощните сенки престанаха да изглеждат толкова дълбоки и Габорн се удиви. Той си имаше дарове на зрение и можеше да вижда доста добре в тъмното, но такова нещо никога не беше си представял… сякаш само за миг билкарят му беше добавил още половин дузина дарове. Все пак Габорн прецени, че всъщност не вижда повече светлина. По-скоро сякаш като погледнеше към нещо, което иначе щеше да може да различи след няколко минути взиране и примижаване в тъмното, сега не изпитваше напрегнатост и в същото време моментално различаваше контурите и цветовете.
Погледна встрани към дърветата и видя там нечий тъмен силует — мъж, който се криеше. Висок мъж, в пълно снаряжение. И силен. Ако не беше ясноочето, нямаше изобщо да го види. Зачуди се какво ли прави мъжът там, но в същото време… знаеше, че фигурата си е съвсем на място.
Бинесман приключи с билката по лицето на слугинчето и ѝ каза тихо:
— Този стрък го пази в джоба си. Може да потрябва да го скършиш преди съмване и да добавиш прясна мъзга.
Габорн разбра, че билкарят не им бърбори за дреболии, когато ги попита как се чувстват, и че може би никога не бърбори за дреболии. Подготвяше Габорн и момичето да избягат в тъмното. Разтърканите по кожата му листа щяха да променят миризмата му и да отвлекат преследвачите му. Други билки щяха да увеличат способностите му.
Всичко това продължи не повече от три минути, след което билкарят започна да им задава по-задълбочени въпроси. На момичето каза:
— Сега колко си уморена? Поречът да не ти усили пулса? Можех черепниче да ти дам, но не исках да те претоваря.
А понякога заговаряше бързо, даваше заповеди на Габорн.
— Това маково семе го пази в джоба си. Ако си ранен, дъвчи от него. Ще притъпи болката.
После ги отведе до края на гората, където три тъмни дървета с извити клони се издигаха като грамадни зверове с криви пръсти и мъхести крайници, оформяйки тъмна кухина, която затваряше малка поляна. Тук Габорн се почувства притиснат, задушен. Нещо в тези дървета му създаваше чувството, че е наблюдаван, преценяват го, но че скоро ще бъде освободен. Тук като че ли беше обгърнат от земята отвсякъде — в почвата под краката му, в дърветата, които го обкръжаваха и почти го покриваха. Надушваше го в почвата, в мокротата на листата и в живите дървета.
Сред многото дребни храсти, скупчени на малката пръстена могилка близо до средата на поляната, Бинесман спря.
— Тук имаме седефче — каза той. — Бере се призори, има известни медицински и кулинарни качества, но ако го береш през деня, в най-големия пек, е ужасно дразнещо. Габорн, ако ловците те приближат срещу вятъра, хвърли това в очите им или в огън — пушекът от такъв огън е много опасен.
Габорн не посмя да го пипне. Само от стъпването в храстите дробовете му се стегнаха, а очите му се насълзиха. Но Бинесман отиде до един нисък храст с повехнали жълти цветове и скъса няколко листа, без да му стане нищо.
Кухненското слугинче също не посмя да приближи. Макар да не можеше да усети нищо, беше станала предпазлива.
Билкарят погледна Габорн и прошепна:
— Няма защо да се боиш от това.
„На друг ги разправяй“ — помисли си Габорн.
Бинесман се наведе и гребна с ръка.
— Вземи.
Вдигна шепата си, напълнена с богата, тлъста почва и я сипа в дланта на Габорн.
— Искам да поемеш задължение — каза Бинесман по онзи особен начин, внушаващ на Габорн, че това е много важно, че много неща ще зависят от неговия отговор. Всяка дума изрече с тежест, като на церемония, почти заклинателно.
До този момент Габорн се беше чувствал зашеметен и ужасѐн от всичко, което се беше случило. Когато задържа пръстта в шепата си, му се стори, че земята под краката му едва ли не се разтваря да го погълне. Пръстта му се стори невероятно тежка.
„Чародеят е прав — помисли Габорн. — Тази земя не е обикновена.“
— Повтаряй след мен: Аз, Габорн Вал Ордън, се заклевам на земята, че никога няма да нараня земята, че посвещавам себе си на опазването на семето човешко в тъмното време, което иде.
Бинесман се взря в очите на Габорн, без да мига, и зачака Габорн да изрече клетвата.
Нещо вътре в Габорн потръпна. Усети пръстта в шепата си, усети… гъдел в дъното на съзнанието си, присъствие някакво… властно присъствие.
Същото онова могъщо присъствие, което беше изпитал предния ден в Банисфер, когато почувства импулса да прикани своя телохранител Боренсон да се ожени за красивата Мирима.