— Не. Никога. Може би е слабост в характера ми — каза Габорн.
— А защо не? — попита все още закачливо Мирима. Спря край един фонтан, в който се издигаше статуя на Едмон Тилерман, вдигнал голямо буре, от чиито три чепа течеше вода върху лицата на три мечки.
— Защото е заложен животът на хора — отвърна Габорн. Седна на края на фонтана и се загледа в басейнчето. Стреснати от движението му, огромните жабоци се гмурнаха в зеленясалата вода. — Когато се посветя на някого, поемам отговорност за хората. Предлагам живота си, или поне част от него. Когато приема нечий ангажимент, очаквам ни повече, ни по-малко пълна всеотдайност — техния живот — в замяна. Тази взаимна обвързаност е… тя трябва да ме определи.
Мирима се намръщи, притеснена от сериозния му тон.
— Не сте търговец. Вие… говорите като лорд!
Забеляза, че тя го преценява. Щеше да разбере, че не е от родословието на Силвареста, нито е лорд от Хиърдън. Значи трябваше да е някоя чуждестранна особа, просто тръгнал на пътешествие — в Хиърдън, тази отдалечена страна, една от най-далечните във всички кралства на Роуфхейвън.
— Трябваше да се сетя… толкова чаровен сте — каза тя. — Значи сте от Владетелите на руни, дошли сте да проучите страната ни. Кажете ми, дали я харесвате достатъчно, че да потърсите годеж с принцеса Йоме Силвареста?
Габорн се възхити от начина, по който тя стигна до правилното заключение.
— Изненадва ме зеленината на вашата страна и силата на хората ви — рече Габорн. — По-богата е, отколкото си представях.
— Принцеса Силвареста ще ви приеме ли? — Все още търсеше отговори. Чудеше се от кое ли бедно замъче произлиза. Седна до него на ръба на фонтана.
Габорн сви рамене, прикривайки притеснението си.
— Зная я само по описания — призна той. — Вие сигурно я познавате по-добре от мен. Според вас как ли ще погледне тя на мен?
— Достатъчно чаровен сте — каза Мирима и без притворство огледа широките му рамене и дългата тъмнокафява коса, падаща изпод широката му шапка с перото. До този момент трябваше да е разбрала, че косата му не е достатъчно тъмна, за да е от Мъятин или от който и да е друг народ на Индопал.
После тя ахна и го изгледа с широко отворени очи.
Скочи бързо на крака и отстъпи, без да знае дали трябва да остане права, да се сведе в дълбок реверанс или да се просне в нозете му.
— Простете ми, принц Ордън… аз… ъъ… не забелязах приликата с баща ви!
Дръпна се три крачки назад. Като че ли ѝ се искаше да се обърне и да побегне слепешком, защото бе разбрала, че той не е синът на някой беден барон, нарекъл купчината си камънаци „крепост“, а че иде от самата Мистария.
— Познавате баща ми? — попита Габорн, надигна се и пристъпи към нея. Хвана ръката ѝ, за да я увери, че не е оскърбен.
— Аз… веднъж той мина през селото, беше тръгнал на лов — промълви Мирима. — Бях още малко момиче. Не мога да забравя лицето му.
— Той винаги е харесвал Хиърдън — каза Габорн.
— Да… идва много често — отвърна Мирима, явно объркана. — Аз… простете ми, ако съм ви притеснила, милорд. Не исках да бъда дръзка…
Обърна се и понечи да побегне.
— Спри — каза Габорн, прилагайки съвсем мъничко от силата на своя Глас, за да я задържи.
Тя спря, сякаш я бяха ударили с юмрук, и се обърна към него. Неколцина минувачи наоколо направиха същото.
Бяха неподготвени за командата и се подчиниха, сякаш бе дошла от собствените им умове. Като разбраха, че не са предмет на вниманието му, някои го погледнаха с любопитство, а други побързаха да се отдалечат, притеснени от появата на един Владетел на руни сред тях.
Боренсон изведнъж изникна зад гърба на Габорн, Дни беше до него.
— Благодаря, че спря, Мирима — каза Габорн.
— Вие… може един ден да бъдете моят крал — отвърна тя, сякаш осъзнала реакцията си чак сега.
— Мислиш ли? — каза Габорн. — Мислиш ли, че Йоме ще ме вземе? — Въпросът му я смая. Габорн продължи: — Моля те, кажи ми. Ти си схватлива жена, и красива. Ще си добре дошла в дворцовата свита. Ценя мнението ти.
Затаи дъх в очакване на честната ѝ преценка. Тя едва ли разбираше колко важен за него ще е отговорът ѝ. Трябваше му този брачен съюз. Нужни му бяха силните хора на Хиърдън, несъкрушимите крепости, просторните земи, готови за оран. Вярно, и неговата Мистария беше богата страна — тучна, с просторни и пълни с хора пазарища — но след толкова години борби Вълчия господар Радж Атън бе завладял кралствата на Индопал и Габорн знаеше, че той няма да спре дотук. Напролет щеше или да нахлуе във варварските владения на Инкара, или щеше да се обърне на север към кралствата на Роуфхейвън.