Дейвид Фарланд
Даровете всечовешки
(книга първа от "Повелителите на руни"
Специално към българските читатели
Добре дошли в света на „Повелителите на руните“!
Докато пиша този предговор по молба на любезните ми издатели от БАРД, осъзнавам колко много се промени животът ми покрай тази поредица. Тя започна като един неясен копнеж преди почти осем години. Виждате ли, като млад бях голям почитател на „Властелинът на пръстените“ на Толкин. Неговото творчество ме въведе във фантастиката и ме вдъхнови да стана писател. Започнах да изучавам изкуството на писането на седемнайсет години и когато отидох в колежа, започнах да печеля награди в писателските курсове. След няколко години постигнах големи успехи в областта на фентъзито.
С времето обаче осъзнах, че съм публикувал много книги, но не съм написал голямата фантастика, която исках да създам като тийнейджър. Затова започнах да обмислям какво да правя. В продължение на година прехвърлях в съзнанието си всевъзможни магически светове и сценарии. Но идеята за грандиозния магически свят на „Повелителите на руните“ ме споходи едва когато отидох с един приятел на екскурзия до Шотландия. Връхлетя ме и само след миг я видях цялата. Беше точно това, което исках, беше ми толкова познато, и тогава разбрах, че е началото на нещо особено.
Затова следващата година написах първата книга и останах много доволен, когато тя се изкачи на първо място по продажби за фентъзи в САЩ, Англия, Германия и в други държави. И всяка следваща книга печелеше още повече похвали и читатели.
Вчера приключих редактирането на четвъртата книга от поредицата и започнах работа по петата. Понастоящем пиша сценарий за филм по „Повелителите на руните“ за Холивуд и благодарение на голямата популярност на филмираните фантастични романи напоследък ми се струва, че има големи шансове да стане голям филм.
Но най-хубавото, което получавам от работата си, е одобрението на читателите ми. Всеки ден получавам писма от млади хора, които са прочели книгите и ми пишат, за да ми кажат, че са ги харесали толкова много, че са ги дали на приятели и роднини, или че сами са решили да станат писатели.
И така, приятно четене. И, ако имате време, не се колебайте да се свържете с мен на www.runelords.com.
На българските читатели с обич.
Благодаря ви!
Дейвид Фарланд
27.11.2002
$year=2002
$type=предговор
Първа книга
Ден деветнадесети в Месеца на жътвата,
Славен ден за засада
Започва в мрак
Фигури на Земния крал красяха града около замъка Силвареста. Можеха да се видят навсякъде — окачени под прозорци на дюкяни, изправени до стените на градските порти или наковани до входовете — сложени навсякъде, където Земния крал можеше да поиска да влезе в нечий дом.
Много от фигурите бяха груби изделия, измайсторени от деца — няколко оплетени тръстики в недодялано подобие на мъжко лице, често с венец от дъбови листа в косата. Но пред вратите на ханове и дюкяни имаше и по-изящни статуи от дърво, в цял човешки ръст, нерядко изрисувани старателно и облечени в пътни халати от фина зелена вълна.
Казваха, че по това време, в навечерието на Хостенфест, духът на земята изпълвал образите и Земния крал се пробуждал. В пробуждането си той закрилял семейството за още един сезон и помагал да се прибере реколтата.
Бе време за празненство, дни за радост. На Хостенфест бащата на дома играеше ролята на Земния крал и раздаваше дарове пред огнището. Призори на първия ден на Хостенфест големите получаваха бутилки, пълни с ново вино, или буренца с тъмен ейл. На момиченцата Земния крал носеше куклички, изплетени от слама и диви цветя, а момчетата даряваше с дървени мечове или каручки.
Всички тези изобилия, дарявани от Земния крал, бяха само знак за богатството му — камарите от „плодове на гората и полето“, които според сказанието той даряваше на онези, които обичат земята.
И тъй, къщите и дюкяните около замъка бяха добре украсени в онази нощ, в деветнайсетия ден от месеца на Жътвата, четири дни преди Хостенфест. Всички дюкяни бяха почистени и добре заредени за есенния панаир.
Преди разсъмване улиците бяха пусти. Освен градските стражи и няколкото дойки единствените, които имаха причина да станат толкова рано, бяха кралските пекари, които точно сега гребяха пяната от кралския ейл и я омесваха с брашното, та самуните да бухнат до съмване. Вярно, змиорката бе тръгнала на ежегодното си преселение в река Вий, така че човек можеше да допусне, че навън в нощта ще се мяркат и рибари, но рибарите бяха опразнили плетените си от ракита грибове един час преди полунощ и бяха занесли буретата, пълни с живи змиорки, да ги почистят и осолят много преди втората стража.
Извън градските стени, поляните на юг от замък Силвареста бяха осеяни с тъмни палатки — керваните от Индопал бяха дошли да продават реколтата от летните подправки. Становете бяха притихнали, нарядко се чуваше само магарешки рев.
Градските порти бяха затворени и всички чужденци още преди няколко часа бяха изведени със стража от търговския квартал. По това време на нощта по улиците не се движеха хора.
Ето защо нямаше кой да види какво става в една тъмна уличка. Дори и кралският далекогледец, който имаше дар на зрение от седем души и беше на Гнездото на грааците, над цитаделата на Посветителите, нямаше да може да различи движение по тесните улици на търговския квартал.
Но в Котешка пряка, точно зад ъгъла със Складова улица, се биеха двама души кой пръв да докопа един нож.
Ако човек можеше да ги види, щяха да му напомнят за биещи се тарантули: ръце и крака се въртяха трескаво, а ножът проблясваше нагоре, стъпалата им стържеха по изтъркания паваж и двамата пъхтяха и се напъваха — на живот и смърт.
И двамата бяха облечени в черно. Сержантът от кралската гвардия Дрейс беше в черна дреха, с извезания на нея сребърен глиган на Дома Силвареста. Платеният убиец носеше обичайния за Мъятин черен памучен бурнус.
Въпреки че сержант Дрейс бе с двайсетина килограма по-тежък и въпреки че притежаваше дара на мускул от трима мъже и с лекота можеше да вдигне над главата си шестстотин фунта, се боеше, че няма да може да спечели тази битка.
Улицата беше огряна само от звездната светлина, а и твърде малко от нея се процеждаше тук, в Котешка пряка. Тук уличката беше едва пет стъпки широка, а къщите от двете страни се издигаха на три етажа, издадени над основите, и стрехите им почти се срещаха.
В това скапано, задънено място Дрейс не можеше да види почти нищо. От нападателя си едва успяваше да различи само очите и зъбите му, някаква перлена халка в лявата му ноздра и проблясващия нож. Мирисът на горска пръст от памучната му риза беше толкова силен, колкото дъха му на анасон и къри.
Не, Дрейс не бе подготвен да се бие точно тук, в Котешката пряка. Нямаше никакво оръжие и носеше само тънка ленена дреха, обличана обикновено върху плетената ризница, панталони и ботуши. Човек не ходи с оръжие и броня на среща с любовницата си.
Преди малко тъкмо беше пристъпил в задънената уличка, за да се увери, че на пътя му не се мотаят градски стражи — и чу тихото шумолене зад купчината кратуни на една от сергиите. Беше си помислил, че е обезпокоил някой торбалан, дебнещ за мишки или ровещ за дрипа, която да си навлече. Беше се извърнал в очакване да види как тлъстото плъхообразно същество притичва да се скрие — и тогава убиецът изскочи от сенките.
Ножът проблесна опасно близо до ухото на Дрейс, сержантът го отби… но ръката на убиеца се изви като змия и ножът изсвистя към гърлото му. За миг Дрейс успя да задържи китката на нападателя.
— Убийство! Проклятие, убийство! — изрева Дрейс.