— Май трябва да тръгвам — каза той.
Един от капитаните до него се загледа с копнеж след Радж Атън.
— Дано Силите да са с вас!
Ордън го потупа по гърба и каза:
— Двамата с теб и Силвареста до довечера ще излезем на лов в Дънуд. Не се бой.
Наду ловния рог за сигнал и хората му при портите моментално спуснаха подвижния мост. Енергиите му се усилиха многократно, защото хората му от змийския кръг из замъка останаха съвършено неподвижни.
Изведнъж въздухът около него сякаш се сгъсти като сироп. Ордън имаше силата на дванайсет мъже, но с метаболизма на шейсет му бе доста трудно да диша.
Той скочи напред. Носеше само едно оръжие — тънък меч, достатъчно остър, за да отреже главата на Радж Атън. Беше решил да се съобрази буквално с предупреждението на Габорн. Носеше и щита си.
Затича, прескачайки стъпалата, изненадан от първоначалния тласък, нужен за да преодолее инерцията. Бягането изискваше постоянен, стабилен натиск. Когато зави на ъгъла, инерцията му беше такава, че за малко щеше да обърка посоката.
Втурна се през портата — хората му вече вдигаха моста, както им беше наредил. Той прескочи четиридесетте стъпки над рова, без дори да се засилва, стъпи на земята и хукна след Радж Атън.
Тревата му се стори удивително зелена, измита от снощните дъждове и с малки бели цветчета зимна звезда, осеяли полята.
Ордън се спусна през хълмовете и също като Радж Атън установи, че всеки път щом стигнеше билото на поредната височина, тръгваше толкова бързо, все едно летеше във въздуха.
Беше чел за хора, взели много дарове на метаболизъм. Знаеше, че летенето е малко опасно, освен ако при приземяването не внимаваш краката ти да не престават да се движат, за да убият сблъсъка от падането.
Знаеше, че научаването да се навеждаш при завой, е може би най-трудната част от бягането с висок метаболизъм.
За мнозина се оказваше трудно да усвоят леко присвитата поза, необходима при бягането. Искаха да се движат бързо, натискайки силно с краката си, както прави всеки нормален човек в усилието си за бърз старт, но така човек лесно можеше да си счупи краката. Останалата част от тялото имаше твърде голяма инерция, за да се преодолее.
Ордън добре разбираше този принцип.
Но това, че на завоите трябва да се навеждаш в подходящ ъгъл, изглеждаше просто неестествено. Докато набираше скорост, Ордън установи, че докато се опитва да вземе поредния завой, сякаш някакви странни сили го хващат и го дърпат. Не толкова земното привличане го дърпаше надолу, колкото инерцията го тласкаше да продължи в избраната преди посока, и когато се натресе на един завой в кална локва, падна голямо танцуване, за да остане на крака и да не се блъсне в дървото до пътеката.
Сега разбра, че Радж Атън съвсем основателно ограничава скоростта си до сто мили в час. Да се тича по-бързо не беше безопасно.
Докато изкачваше един хълм, погледна надолу към огряната от слънцето долчинка и видя огромен елен — рогата му бяха широки цял разтег. Стреснато, животното скочи изящно във въздуха и за секунда сякаш увисна над земята.
„Мога за миг да надбягам този елен“ — помисли Ордън, докато тичаше към него. Подмина го само на ръка разстояние.
Ордън се закатери нагоре към боровете, подмина един тесен каменист овраг и зърна пред себе си блясъка на тъмен метал — Радж Атън навлизаше сред дърветата.
Дрънченето на стоманена ризница предупреди Радж Атън, че си има преследвач и той се обърна. Към него тичаше Ордън.
Радж Атън не можеше да си представи, че някой ще бяга достатъчно бързо, за да го настигне. Той удвои скоростта си. Пътеката вече водеше право между тъмните борове. В края ѝ грейна сноп слънчева светлина. Зад него се извисяваше червеният пясъчник на Очите на Тор Ломан.
Радж Атън разбра, че бягството е безполезно. Ордън го настигаше и скоростта му беше по-голяма.
— Хванах те! — триумфално извика Ордън на стотина крачки зад него.
Радж Атън реши да използва скоростта на Ордън срещу него. Изкачи една малка височина и скочи. Усети рязка болка в десния си крак — пищялът му се беше счупил при скока.
Знаеше, че ще се изцери за секунди.
Докато се изправяше, Радж Атън се изви, извади малката брадва от колана си и я хвърли точно там, където трябваше да е Ордън.
За негова изненада, Ордън беше забавил стъпките си. Брадвичката трябваше да го посече с ускорение от около двеста мили в час, но прицелът се оказа високо.
Ордън ловко се присви под летящото оръжие.
Траекторията на Радж Атън го отпрати нависоко. Въпреки че счупването в крака му изглеждаше незначително, нямаше време за повече, освен само да започне да се цери преди да падне на земята.
Костта над пищялката изпука и той се опита да се превърти напред и да поеме тежестта от падането на десния си крак и раменете.
Докато Радж Атън се изправяше, Ордън скочи върху него и замахна жестоко с късия си меч. Дори при толкова много дарове на метаболизъм Радж Атън не можа да се подготви да посрещне удара.
Залитна назад. Първият удар на Ордън го улучи право в гърлото. От шията на Радж Атън швирна алена кръв и той усети издрънчаването на метала, когато острието удари в костта.
Крал Ордън заликува, щом видя ужасната рана, видя плътта, която се отлепи от гърлото на Радж Атън, видя красивите очи на Вълчия господар разширени от ужас.
Но оръжието едва бе излязло от плътта на Радж Атън, когато раната започна да се затваря, без да остава белег. Този човек имаше толкова дарове на жизненост, че вече не приличаше на човешко същество.
„Дарът всечовешки“ — уплаши се Ордън. Онова същество, което бе извлякло живот от толкова много хора, че вече не можеше да се определи като смъртно, вече не можеше да умре. Радж Атън се превръщаше в Сила, съперничеща с първичните елементи или с Господарите на Времето.
Хрониките говореха за това. Хрониките твърдяха, че Дайлан Чука живял в Мистария за известно време, преди шестнадесет века, преди да замине на юг, за да страда в покой. Защото безсмъртието му се превърнало в бреме. Посветителите на Дайлан един след друг напускали този свят, но той не можел да умре, защото по някакъв начин се превъплътил. Даровете, прехвърлени му през силарите, останали завинаги с него — нежелани, като проклятие.
Ордън имаше съвършена памет и сега виждаше думите пред себе си точно както ги беше прочел като млад, докато изучаваше един фрагмент от древна хроника, писана от негов далечен предтеча:
„Понеже обичал своите близки много дълбоко, Дайлан открил, че животът се превръща в бреме. Защото мъжете, с които се сприятелявал, жените, в които се влюбвал, разцъфтявали и умирали като рози в един сезон, докато той самият оставал вечен. Затова потърсил самота отвъд Инкара, в островите на Илиен, и аз предполагам, че още живее там.“
Всичко това пробяга през ума на Ордън, докато мечът му излизаше от гърлото на Радж Атън; и тогава той осъзна, че е замахнал толкова силно, че оръжието му се изплъзва. Болка прониза ръката му, докато напрягаше мускули и жили да го задържи.
Мечът изхвърча в гнездото папрат на хълмчето.
Друго оръжие нямаше. Но Радж Атън още седеше, замръзнал в ужас от силата на удара. Ордън скочи и ритна към главата на Радж Атън с цялата си мощ.
Носеше обкованите си със стомана бойни ботуши, с железни шипове отпред. Ударът — той го знаеше — щеше да пръсне крака му. Но щеше да пръсне и черепа на Радж Атън.
Радж Атън се изви и петата на Ордън се удари под еполетите му.
Раздираща болка проряза крака на Ордън — той усети как костите му се чупят като клечки, — толкова силна болка, че изтръгна рев от гърлото му.
„Но ако пребивам себе си — помисли Ордън, — значи пребивам и Радж Атън.“ Рамото на Радж Атън се огъна. Ордън усети как ръката на Вълчия господар изпука, последвана от костите на ключицата, после хлътнаха и ребрата, едно по едно, закършиха се като съчки под петата му.
Радж Атън нададе смъртен вик.