Ордън падна върху рамото на Радж Атън и остана така може би няколко секунди. Чудеше се какво още да направи. Изтърколи се от Вълчия господар да види дали най-сетне е умрял.
За негово удивление Радж Атън простена от болка и се изтъркаля в тревата. Отпечатъкът от ботуша на Ордън личеше вбит в рамото му.
Дясната ръка на Радж Атън се беше извила под неестествен ъгъл. Плътта на рамото се беше вбила цяла педя надолу.
Радж Атън лежеше в тревата с изцъклени от болка очи. От устата му се лееше кръв. В този миг тъмните очи на Вълчия господар и изваяното му лице изглеждаха толкова красиви, че Ордън се възхити. Никога не беше виждал Вълчия господар толкова отблизо, в цялото му обаяние. То направо му секна дъха.
— Служи ми — трескаво прошепна Радж Атън.
В този миг Менделас Дрейкън Ордън бе пометен от силата на обаянието на Радж Атън и пожела да му служи с цялото си сърце.
После мигът отмина и той се уплаши… защото под бронята на Радж Атън нещо се размърда; рамото се намести и се изду, отново се намести, сякаш дълги години възпаление, лекуване и болки се навиха в един безкраен, секващ дъха миг. После рамото се изду в обемиста буца.
Ордън се опита да се изправи, разбрал, че боят съвсем не е свършил.
Радж Атън запълзя след него, хвана го за дясната китка и го удари в рамото толкова силно, че шлемът падна от главата му.
Костите по цялата ръка на Ордън се пръснаха и той изрева. Загърчи се по земята. Десният му крак беше натрошен, ръката и рамото му бяха безполезни.
Радж Атън се изправи и задъхано каза:
— Какъв срам, крал Ордън. Трябваше да вземеш повече жизненост. Моите кокали вече се изцериха напълно. Колко дни ще ти трябват, за да кажеш същото? — Изрита силно здравия крак на Ордън и той се срина по гръб на земята.
— Къде са ми силарите? — попита спокойно Радж Атън.
Ордън не отговори.
Радж Атън го изрита в лицето.
От дясното око на Ордън бликна кръв и той усети как ябълката му увисна на бузата. Падна на земята почти в несвяст и скри лицето си със здравата си ръка. Радж Атън го изрита в ребрата. Нещо вътре се скъса и Ордън започна да кашля и да бълва кървави парцали.
— Ще те убия! — изхъхри крал Ордън. — Заклевам се!
Заканата беше напразна. Ордън не можеше да се бие. Трябваше да умре. Трябваше Радж Атън да го убие, за да се наруши змийският кръг и друг воин да може да се срази вместо него с Вълчия господар.
Крал Ордън закашля. Едва можеше да диша в този толкова гъст, толкова втечнен въздух. Радж Атън отново го изрита в ребрата и Ордън остана да лежи зяпнал за въздух.
Радж Атън се обърна и се затътри нагоре през сухата трева, към основата на Очите на Тор Ломан. Каменно стълбище се виеше на тройна спирала около кулата. Радж Атън го изкатери, куцукайки от болка, едното му рамо бе с цяла педя по-ниско от другото. Въпреки че лицето му бе все така красиво, отзад приличаше на гърбав изрод. Дясната му ръка висеше накриво, а десният му крак можеше и да се е изцерил, но беше по-къс от левия.
Ордън се задъха, запотен от усилието и от болката, опита се да вдиша въздуха, който беше гъст като мед. Тревата до главата му беше толкова уханна, че му се прииска да остане така, легнал в нея, и да отдъхне.
Йоме и Габорн яздеха един до друг. Габорн държеше високо един щит и носеше една от пиките на херцога. На върха ѝ беше завързано парче червена завеса от прозорците на цитаделата на херцога. Белият платнен кръг, закрепен с карфици по средата, трябваше да прилича — поне от разстояние — на Кръга на Интернук.
Тоест щеше да прилича на знамето на Интернук за всеки, който наблюдаваше отдалече. Габорн знаеше, че далекогледците на Радж Атън ще наблюдават. Беше обичайна практика по време на всяка обсада около бойното поле да се поставят наблюдатели.
През последния половин час Габорн най-много се безпокоеше за доброто придвижване на своята „армия“. Опитът да преведе двеста хиляди глави добитък и коне през равнината се оказа трудна работа. Дори опитните говедари и коняри в свитата му не можеха лесно да се справят с такава задача.
Работата се затрудняваше още повече от неопитните хлапета, които отчаяно се мъчеха да помогнат, но по-скоро стряскаха добитъка. Габорн се боеше, че всеки момент огромното стадо може да се втурне наляво или надясно и да изпотъпче жените и децата, които носеха щитове в голяма редица пред стадото, все едно че бяха воини.
Но когато се загледа към небесата над Лонгмът, го обзе още по-голям страх. Небесата отгоре изглеждаха сиви, но далече на хоризонта блясваше мрак, щом огнетъкачите на Радж Атън посегнеха да извлекат огън от небето.
Габорн се боеше, че той е причината за това, че хитрината му е накарала Радж Атън да побърза с щурма си срещу Лонгмът, вместо да накара Вълчия господар да побегне в ужас, както се беше надявал.
Докато яздеше, в главата му започнаха да се оформят думи от някакво полузапомнено заклинание от древен том. Въпреки че все още не беше си се представил като едно цяло със земните сили, неволно усети, че устата му тихо мълвят:
Стъписа се, че такова заклинание неканено е изплувало в ума му. Но в същия момент си припомни заклинанието и му се стори съвсем редно да го изрече, сякаш се беше натъкнал на ключ към почти забравена врата.
„Земните сили растат в мен“ — помисли той. Все още не знаеше до какво ще го доведе това, в какво ще го превърне.
Обезпокои се за баща си и веднага щом помисли за него, усети, че е изпаднал в голяма опасност, усети, че опасността го е загърнала като гробен саван.
Надяваше се само, че баща му ще издържи битката. Вдигна бойния рог, изсвири и другите около него направиха същото. Хората в челото на армията запяха песни за бран.
Радж Атън имаше в обкръжението си десетки далекогледци, но никой не можеше да се сравни с него, никой не притежаваше толкова много дарове на взор. Радж Атън не знаеше точно колко дара има самият той, но беше сигурен, че наброяват хиляди. Можеше да различи жилките в крилете на муха от сто разкрача, можеше на звездна светлина да вижда толкова ясно, колкото един обикновен човек — на слънчева. Докато повечето хора с толкова много дарове на зрение щяха да са слепи през деня, жизнеността на Радж Атън му позволяваше да издържа и на най-яркото слънце.
Нищо не му струваше да забележи вдигащия се откъм изток облак от приближаваща армия.
След като се изкачи на върха на кулата, Радж Атън продължи да търси с очи на юг и на запад за знаци от армията на Виштимну, знаци за помощ. Поради повишения му метаболизъм му се струваше, че дълги минути оглежда хоризонта, за да зърне жълто знаме, издигащо се над зеления горски килим, или отблясъка на слънчев лъч по метал, или праха, вдигащ се от многото крака, или цвета, за който човечеството нямаше име — цвета на топли тела.
Но дори зрението на един далекогледец си имаше граници. Той не можеше да вижда през стени, а горският килим на запад беше истинска стена, която можеше да скрие много армии. Нещо повече, влажен вятър от юг духаше над степта от просторните полета на Флийдс, пълни с прах и полен, и ограничаваше гледката до трийсет-четирийсет мили.
Той стоеше, затаил дъх. Времето не го притесняваше. С толкова дарове на метаболизъм сигурно беше оглеждал хоризонта на югозапад не повече от шест секунди преди да разбере, че няма да види нищо. Армията на Виштимну все още беше много далече.
Тогава се обърна на изток и сърцето му се смрази. В далечината конят на Бинесман пъплеше през равнините. Радж Атън веднага разбра направлението му: на самата граница на видимостта се издигаха златните кули на замъка Гроувърман, до река от сребро. А пред замъка бе тръгнала в поход армия, подобна на която рядко бяха виждали очите му: хиляди и хиляди мъже.
Най-отпред вървеше ред копиеносци, по пет хиляди в редица, слънцето се отразяваше от щитовете и шлемовете им. Зад тях прииждаха хиляди и хиляди стрелци и конни рицари.