Вече бяха прекосили степта на разстояние от пет до седем мили от замъка Гроувърман. От такова голямо разстояние и при толкова прашен въздух не можеше да ги види съвсем ясно. Сухият прах скриваше броя им, вдигаше се от нозете им на облак, на стотици стъпки височина. Много приличаше на пушек от полски пожар.
Но зноят, който виждаше той под прахта, не беше от огън. Виждаше топлината на живот, топлината на стотици хиляди живи тела.
Сред ордата се развяваха знамена с десетки цветове — зелените знамена на Лайсъл, сивото на северен Кроудън, червеното на Интернук. Забеляза и рога в тълпата — рогатите шлемове на стотици хиляди воини, свирепите брадвари на Интернук.
„Не може да бъде“ — помъчи се да се успокои той. Пиромантът му беше казал, че кралят на Интернук е мъртъв.
„Може би — възрази разтревоженият му ум. — Но армиите на Интернук идат насам.“
Радж Атън затаи дъх и затвори очи. Долу в полето надигащите се ветрове засъскаха в дърветата, но далече, много далече, под звука на кръвта, препускаща във вените му, отекнаха бойни рогове. Виковете на хиляди гласове се надигнаха в бойна песен.
„Всички армии на Севера — осъзна той. — Събрали са се срещу мен.“
При портите на замък Силвареста пратеникът на Ордън беше казал, че кралят замислял това нападение от седмици. И беше намекнал, че предатели в собствените редици на Радж Атън са разкрили наличието на силари на крал Ордън.
Радж Атън беше отхвърлил тази версия, изобщо не бе допуснал възможността да е истина — защото ако беше истина, предвещаваше такива тежки последствия за неговото нашествие, че той не смееше и да мисли за тях.
Ако беше истина, ако Ордън бе планирал това нападение още преди седмици, то тогава той можеше да потърси помощ, можеше да призове за битка кралете на Севера.
Преди четири седмици Ордън бе тръгнал на поход. Четири седмици. Свирепият Боен вожд на Интернук можеше да е събрал ордите си, да ги е изпратил с лодки до скалистите брегове на Лайсъл, после да ги е подкарал насам, присъединявайки към тях свободни рицари от различните кралства.
Тези нямаше да са обикновени войници. Нямаше да са мъже, които ще се разтреперят, щом видят Непобедимите на Радж Атън.
Радж Атън отново отвори очи, тъкмо когато конят на Бинесман обърна, за да се присъедини към процесията — в челото ѝ.
„Новият крал на Земята идва“ — беше казал старият вещер. Сега Радж Атън разбра истината. Този Земен пазител щеше да се присъедини към неговите врагове. Този Земен пазител наистина щеше да служи на крал. „Земята те отхвърля…“
Радж Атън почувства как в него се надига някакъв неведом ужас. Беше сигурен, че в челото на тази армия приближава някакъв велик крал. Кралят на чародея. Кралят, за когото го беше предупредила неговата пиромантка.
И водеше армия, пред която Радж Атън не можеше да устои.
И докато се взираше натам, пред очите му стана нещо удивително: точно в този момент един огромен облак от прах над армията започна да придобива форма — високи стълпове прах се издигнаха във въздуха на стотици крачки височина като върхове на корона, и в кълбото от прах се оформи лице, строго лице на жесток мъж, чиито очи носеха смърт.
Земният крал.
„Аз дойдох да го унищожа, а сега той идва да унищожи мен“, разбра Радж Атън.
Оставаше му малко време. Трябваше да се върне при замъка, да го превземе бързо, да си прибере силарите и да бяга.
Радж Атън се втурна надолу по стъпалата на Тор Ломан с разтуптяно от ужас сърце.
Огън
Радж Атън тичаше по горската пътека, прескачаше камъни, профучаваше през поляни. Вече подозираше, че в Лонгмът няма никакво съкровище, че силарите са преместени.
Всичко сочеше към това: Ордън на практика молеше да го убият. Явно се беше включил в змия. Ако го убиеше, змията щеше да бъде обезглавена, освобождавайки друг воин да се бие с почти същия метаболизъм, какъвто сега притежаваше Ордън.
Но щом Ордън останеше жив и обезсилен, то и змията оставаше цяла. Радж Атън трябваше само да намери воините, посветили се на змията, да ги избие и да насече змията на късове.
Съществуването на змия изглеждаше доказателство, че силарите са напуснали Лонгмът, защото ако Ордън беше получил вече стотици дарове, нямаше да му се налага да разчита на змия, за да придобие сила. Щеше да е натрупал и повече жизненост. Но той получи рани твърде лесно и се изцеряваше твърде бавно.
Не, невъзможно беше да е взел стотици дарове, нито дори десетки. Тук той не разполагаше с необходимите хора, които да му послужат като Посветители. Затова беше преместил силарите. Вероятно недалече. Хората, които крият ценности, рядко ги крият далече. Предпочитат да могат често да ги проверяват.
Все пак беше възможно Ордън да ги е дал на някой друг.
През цялата сутрин Радж Атън се беше колебал да нападне замъка по някаква причина, която не можеше да назове. Нещо у войниците по стените го беше безпокоило. Сега разбра какво беше то: принц Ордън го нямаше на тези стени. Беше очаквал баща и син да се сражават заедно, като в старите песни.
Но сина го нямаше.
„Новият крал на Земята идва“, беше му казал старият магьосник. Но магьосникът беше натъртил на думата нов. „Виждам надежда за дома Ордън“, беше казал.
Принц Ордън. Колко логично. Момчето си имаше земни заклинания, които да го пазят, имаше си магьосник на служба при него. Габорн беше боец, Радж Атън го знаеше. На два пъти беше изпращал Салим да го убие в усилието си да попречи на Мистария да се съюзи с по-добре укрепено кралство. Но убиецът се беше провалил.
„Всеки път ме изиграваше, уби пиромантката ми, избяга ми…“
Значи сега Габорн притежаваше силарите. И беше получил дарове, и яздеше начело на настъпващата армия. Вярно, Габорн не бе имал достатъчно време да натрупа дарове, но това можеше лесно да се оправи. Ордън беше върнал Лонгмът преди три дни. През това време дузина верни войници можеше да са получили дарове в полза на Габорн, да са се подготвяли да действат като вектори, да са изчаквали Габорн да се върне в замъка Гроувърман. Новите Посветители можеше да са укрити в Лонгмът или в Гроувърман, или в който и да е от замъците наоколо.
В много случаи Радж Атън беше прилагал същата тактика.
Радж Атън тичаше към Лонгмът и премисляше всички тези неща. Бързо изчисли колко време ще му трябва да превземе Лонгмът, да унищожи силите вътре и да потърси съкровището, за да провери предположението си.
Все още криеше трикове в ръкавите си, оръжия, които не беше смятал да прилага този ден. Не беше искал да разкрие пълната си сила в битка, но изглежда, щеше да се наложи.
Прецени и колко време ще му трябва след това, за да избяга. Армията от Гроувърман беше на двайсет и пет мили оттук. Повечето войници бяха пешаци. Ако всеки от тях имаше по един дар на метаболизъм и един на сила, щяха да са тук до три часа.
Радж Атън смяташе да приключи за един.
В замъка Лонгмът капитан Седрик Темпест се безпокоеше за хората си, безпокоеше се за Ордън, безпокоеше се и за себе си. След като Ордън и Радж Атън бяха затичали на север, двете армии стояха в очакване, като армията на Радж Атън се подготвяше за битка.
Великаните бяха довлекли цели дъбове и ясени на склона на хълма и ги струпаха на клада. След което вътре пристъпиха огнетъкачите ѝ дърветата пламнаха.
Тримата дълго танцуваха в пламъците, огънят галеше голата им плът, всеки от тях обикаляше по ръба на кладата, рисуваше магически знаци във въздуха, символи от сияещ с призрачно синя светлина огън, които увисваха сред дима като окачени на крепостна стена.
Гледката беше зловеща и хипнотизираща.
След това тримата започнаха да се въртят и да припяват в някакъв странен танц, сякаш всеки влизаше в съзвучие с огъня, танцуваше с трепкащите му пламъци, превръщаше се в едно цяло с него.
После всеки от огнетъкачите започна да се поклаща, да подскача и да се върти, и да пее песен, изпълнена със страст и зов.