Една от най-могъщите сили на огнетъкачите беше да призовават чудовищни същества от долния свят. Темпест беше чувал за такива неща, но малцина хора на този свят бяха ставали свидетели на Призоваването.
Хората по стените започнаха да правят знаци за закрила, да мърморят полузабравени заклинания. Един странстващ маг, дошъл от горските пущинаци, започна да чертае руни във въздуха, а хората се струпаха около него, за да ги предпази.
Темпест захапа нервно устни, докато магьосниците долу събираха мощта си. Стените от огън на кладата започнаха да се втвърдяват, да се превръщат в зелени неща, по нищо не приличащи на обикновения земен огън. Оформяше се портал от светлина.
След още миг Темпест видя как в тази светлина се оформят тела: бели огнени саламандри, които се поклащаха и подскачаха, все още недовършени напълно.
При вида на тези призовани в пламъците създания мраз прониза Седрик Темпест до костите. Хората му не можеха да се бият с такива чудовища. Беше безумие да се остава тук, безумие беше и да се бяга.
Гърлото на Темпест се стегна. Помощ. Трябваше им помощ.
И тъкмо си го помисли, когато забеляза мъгливо движение на изток от замъка — някой тичаше през хълмовете, връщаше се от Тор Ломан. Надяваше се да е крал Ордън, помоли се на Силите дано Ордън да се връща с победа.
Но мъжът, който тичаше през хълмовете, не носеше пелерината на Ордън от зелен брокат. Към тях тичаше Радж Атън; шлема му го нямаше.
Темпест се зачуди дали Ордън изобщо е догонил Вълчия господар, после погледна надолу към цитаделата. Шостаг Брадваря беше вторият след Ордън. Ако Ордън беше загинал, то Шостаг щеше да се е надигнал, щеше да е новата глава на змията. Но Темпест не видя косматия разбойник в двора на цитаделата.
Може би Ордън все още беше жив, щеше да дойде на бой заради тях.
Радж Атън изрева заповед на бойците си да се подготвят за щурм.
Една стара поговорка гласеше: „Когато Владетелите на руни воюват, поданиците загиват.“ Беше вярно. Посветителите в техните уж добре пазени цитадели, обикновените стрелци, селските момчета, сражаващи се за живота си — всички те щяха скоро да паднат под гнева на Радж Атън.
През целия си живот Седрик Темпест се беше стремил да бъде нещо повече от обикновен човек от простолюдието, да избегне тази съдба. Беше станал подсилен воин едва на дванадесет години, стигна до сержант на шестнадесет, до капитан на гвардията — на двадесет и две. През всичките тези години беше свикнал да чувства силата на други хора в ръцете си, да има здравето на Посветителите, течащо в собствената му кръв.
До този момент. Формално той командваше защитата на Лонгмът, мъчеше се да стегне силите си срещу войските на Радж Атън. Но си беше почти обикновен човек. В битката за Лонгмът повечето му Посветители бяха избити. Имаше един дар на ум, един на жизненост, един на гъвкавост. Нищо повече.
Плетената му ризница тежеше на плещите му, бойният му чук висеше вяло в ръката му.
Ветровете от юг го смразяваха и той се зачуди какво ще донесе този ден. Сви се зад бойниците. Смърт, какво. Смърт усещаше той във въздуха.
Но засега подготовката за битка спря. Войниците, великаните и кучетата на Радж Атън стояха далече извън обсега на метателните оръжия. Още няколко минути продължиха работата си огнетъкачите — танцуваха, извиваха се, въртяха се в недрата на своята огнена клада, слети с пламъците; а сияещите саламандри се очертаваха все по-ясно, превръщаха се в червеи от бяла светлина, добавяйки от своята магическа сила към тази на огнетъкачите.
Огнетъкачите прекъснаха дивия си танц и като един вдигнаха ръце към небето.
Небето стана черно като оникс, щом огнетъкачите започнаха да извличат енергия от недрата му. Отново и отново те се протягаха нагоре и улавяха светлината. Отново и отново я събираха в ръцете си и просто я задържаха, така че дланите им се превръщаха в зелени искрящи светлини, които засияваха все по-ярко и все по-ярко.
Странстващият маг замърмори проклятия.
Магията на огнетъкачите отнемаше не само небесната светлина. Дори въздухът започна да изстива. Темпест видя, че стените на замъка се покриват със скреж, и усети, че дръжката на бойния му чук започва да залепва в ръката му и да щипе — беше замръзнала.
Скреж започна да се оформя и по земята — най-много близо до кладата, и се разгръщаше над полята и около армията, сякаш този отвъден огън извличаше топлина, вместо да отдава. Огнетъкачите вече извличаха енергията от огъня толкова ефикасно, че Темпест си представи, че дори и той може да стои незасегнат сред онези смарагдови пламъци и да крачи през тях, без да изгори.
Зъбите му затракаха. Сякаш бяха започнали да изсмукват топлината на собственото му тяло. Той вече можеше да види по-ясно саламандрите в пламъците — призрачни същества с опашки от огън, които подскачаха и танцуваха, и се взираха в мъжете по стените на замъка.
— Пазете се от очите на саламандрите. Не гледайте в пламъците! — започна да вика странстващият маг.
Темпест разбра опасността. Защото когато очите му срещнаха иглите от огън, оформящи очните орбити на един саламандър, макар да стана за много кратък миг, очертанията на звяра станаха много по-ясни, а кръвта на Темпест се смрази още повече. Хората започнаха да извръщат очи, да се взират в главанаците или в мастифите, или да гледат Непобедимите — всичко друго, но не и саламандрите.
В този ужасяващ мрак огънят на кладата нарастваше свръхестествен — превърна се в зелен огнен свят, чиито стени бяха украсени със зловещи руни, а съществата в неговите недра нарастваха на сила с всеки миг.
Облаците в небето станаха толкова студени, че заваля градушка и ледените късове заотскачаха като чакъл от бойниците, биеха по шлемовете и броните на защитниците на замъка.
Темпест беше уплашен до дъното на душата си. Не знаеше какво могат да опитат огнетъкачите. Дали щяха просто да изсмучат жизнената топлина от хората по стените? Или щяха да пратят огнени валма и да обгорят с тях редиците им? Или бяха замислили някакъв още по-пъклен план?
Сякаш за да отговори на въпроса му, един огнетъкач изведнъж прекъсна премятанията си в сърцевината на смарагдовите пламъци. В един продължителен миг въжета от зелена енергия се намотаха от небесата и се спуснаха към подложените му шепи. Небесата станаха по-черни и от най-черната нощ. Чу се далечен тътен, но дали светна мълния, Темпест така и не видя.
В този миг сякаш времето и всички звуци изведнъж замряха в очакване.
После огнетъкачът сбра енергията си в шепа, все едно че оформяше снежна топка, и запокити зелен огнен сноп към стените на замъка. И падна по гръб, напълно изцеден.
Зеленият прът се взриви в подвижния мост с гръм, сякаш в отговор на небесния. Замъкът се разтресе и Темпест се хвана трескаво за един от зъберите за опора. Древните земни заклинания, обвързали дъбовите греди и камъка на моста, трябваше да устоят на огъня. Нали допирът на огнения дух преди петнадесетина минути само беше опърлил дървото на моста.
Но никога не беше създавано нещо, което да устои на пъклен огън като този. Зелените пламъци помляха железните решетки на моста и се понесоха нагоре по метала, прогаряйки желязото с ярка светлина, стигнаха до веригите, които държаха моста. Като по чудо, пламъците не обгориха дървените талпи на моста, не изгориха и каменната арка около него. Само желязото захапаха, само него изгориха.
Седрик Темпест ужасѐн си представи как допирът на този пламък ще подейства на облечените в броня войници.
Със скърцане и пукот, мостът падна и се отвори.
Темпест извика на защитниците да слязат от стените, за да подкрепят бойците зад рухналия мост. Долу в двора имаше триста рицари, готови да предприемат контращурм, ако се наложи. Но дворът също така беше затрупан с коли и бурета, оформящи барикада, която нямаше да е достатъчна. В градушката и тъмнината мъжете се разтичаха да заемат по-добри позиции. Няколко рицари се развикаха, искаха да нападнат още сега, да атакуват, докато могат да бъдат от полза. Други защитници долу се постараха да барикадират вратите още по-здраво. Бойни коне зацвилиха и заритаха и не един рицар падна от коня си и беше стъпкан.