Цялото небе отново почерня — въжета от усукана енергия започнаха да захранват друг огнетъкач. Минута по-късно огнетъкачът запокити огромно кълбо от зелени пламъци към източната кула, гледаща над моста.
Пламъците забушуваха в кръг около основата на кулата, така че за миг сякаш зелен пръстен се стегна около каменен пръст. Но тези пламъци бяха живи и започнаха да търсят вход. Сякаш започнаха да се провират през амбразурите и дупките за изливане на врящо масло. Трептяха и ближеха сивия камък, закъртиха хоросана, запечатал кулата, след това нахлуха през прозорците. С нарастващ ужас Темпест осъзна, че това огнено заклинание е по-мощно от предишното.
Какво стана след това — Седрик Темпест не искаше и да знае, но се беше вцепенил и не можеше да отвърне очи.
Камъните на кулата като че ли застенаха от болка и от дупките в кулата, от основите до покрива, изригна вятър и светлина, щом всяко парче дървена дъска или щит, всяко вълнено пано по стените, всяка нишка от плат и всеки косъм по всеки човек в кулата изведнъж лумнаха в пламъци.
От прозорците блъвнаха жестоки светлини и капитан Темпест видя уловените в огнения капан войници — обезумели танцьори, крещящи от ужас в огнения пъкъл.
Нищо не можеше да излезе срещу такава магия. Отчаян, Темпест се зачуди какво да направи. Щурмът още не беше започнал, но портите на замъка вече бяха сринати.
Чу се вик, който сякаш отекна до небето и проряза мрака и пелената на градушката — гласът на Радж Атън:
— Приготви се за щурм!
Странно как през последните няколко минути Темпест беше изгубил от погледа си вражеския командир. Сега видя Радж Атън на склона на хълма, застанал сред хората си, загледан към замъка с… апатия.
Добре тренираните бойци на Вълчия господар знаеха какво трябва да правят. Артилеристите му започнаха да пълнят с железни заряди кошовете на метателните машини и да стрелят срещу стените.
Хората на Темпест се заприсвиваха зад бойниците — градушката, сипеща се от небето, носеше гибел. Един стрелец до него бе улучен от железен топуз в главата и бе пометен от стената. Мъжете занадигаха щитове, за да се предпазят.
Темпест погледна към странстващия маг, но той се беше свил зад бойниците с очи, изпълнени с ужас.
Вятърът от юг се усили и за няколко секунди имаше светлина — огнетъкачите отдъхваха. Темпест видя как шпионският балон на Радж Атън, прибран преди няколко минути, изведнъж се издигна високо като граак, въпреки убийствената градушка. Четиримата в коша започнаха да изпразват отгоре чували с тайнствени прахове, които се посипаха над замъка на мръсни облаци от жълто, червено и сиво.
Темпест зяпна, зачуден къде ли може да е крал Ордън. Молеше се безмълвно дано кралят да се върне, за да ги спаси.
Но ето че търсейки още сила, огнетъкачите на Радж Атън започнаха отново да теглят от небесата въжета огън. Зелени стени от пламък заблестяха като смарагди около голямата огнена клада и странните им заплетени руни засияха отново. Овъглените дървета в тази стена бяха зловеща гледка — като извити пръсти и ръце на човек, когото пекат жив. Или като късове желязо в ковашка пещ. Всичко засия в горящия ад — огнетъкачите, свирепите саламандри, танцуващи между дънерите в центъра на огъня.
Докато огнетъкачите грабеха огън от небесата, тъмнината се усили и придаде на бойното поле смътен, треперлив, едва доловим за окото облик. За няколко секунди градушката отгоре заби с още по-голяма ярост, а въздухът се смрази на сива мъгла.
В този потръпващ мрак Темпест видя как гигантите надигат стълбите, видя как мъжете по бойното поле изваждат оръжията си.
— Стрелците в готовност! — изрева Темпест и погледна на север, очаквайки с надежда да се появи Ордън.
Но вече се боеше, че това няма да стане, боеше се, че Ордън още е жив и че змийският кръг не се е прекъснал. Може би Ордън така и не беше настигнал Радж Атън и все още тичаше горе в безплодния си лов. Или лежеше някъде с отнети сили.
Сърцето на Темпест заби като полудяло. Трябваше му защитник. Можеше да направи само едно — да призове рицарите в кръга да оформят нова глава. Но не, това нямаше да стане. Посветителите в замъка бяха пръснати надалече един от друг. Нямаше време да ги намери и да поговори с всички.
Трябваше да прекъсне змийския кръг, да убие някой Посветител, за да може змията да оформи нова глава.
Отсреща на хълма Радж Атън посегна към небето, сякаш искаше да изтръгне облаци от него. Стотици мастифи се устремиха към замъка на черна вълна, червените им маски и железните нашийници им придаваха ужасяващ вид. Водачът им залая.
Главанаците гиганти занадигаха големите обсадни стълби, по двама великани на стълба, и закрачиха към замъка с привидно бавни крачки, но покривайки с всяка крачка по четири мъжки разкрача. Черни бегемоти, пъплещи в нощта.
Темпест нямаше време да обяснява какво трябва да се направи. Напусна поста си над портата и затича към стълбите.
— Капитане? — извика един от хората му, като че ли обезпокоен, че Темпест се е оказал жалък страхливец.
Темпест наистина нямаше време за обяснения. От бойното поле се надигна вик и три хиляди стрелци на Радж Атън се понесоха напред, за да прикрият щурмуващите.
Непобедимите на Радж Атън вдигнаха щитовете си и тръгнаха на щурм. Най-отпред тичаха петдесет души, понесли таран — гигантска желязна вълча глава в края на дъбовия ствол. Темпест малко разбираше от обсадни магии, но ясно видя, че желязната вълча глава е обвързана с мощни заклинания. В мъртвите ѝ очи блестеше огън.
Въпреки че подвижният мост беше паднал, хората на Темпест набързо бяха приготвили дървена решетка и я бяха вдигнали малко назад. Таранът щеше да се забие във вътрешните отбранителни съоръжения. Зад тях конните рицари на Лонгмът наведоха дългите си пики.
Непобедимите на Радж Атън се носеха напред, земята под тях тътнеше от обутите им в желязо стъпала, тътнеше под жестокия град, който бе започнал да се сипе неумолимо. Непобедимите бяха мъже с много дарове на жизненост, на мускул и на метаболизъм.
Гигантите пристъпваха на отскоци със стълбите, Непобедимите — с техния таран. Тайнствените прахове, хвърлени от балона, вече захлупваха портите на замъка като сивата длан на съдбата.
За миг Темпест се поколеба дали да остане с войниците си, или да побърза да убие Шостаг.
Отвъд полята катапултите на Радж Атън изхвърлиха железния си товар…
Радж Атън гледаше одобрително как катапултите мятат железните кълба, пълни с минерални прахове от сяра, поташ и магнезий, които щяха да се смесят с други соли в облака над стената на замъка.
Изстрелването на тези кълба бе изчислено така, че да се устремят през небесата в момента, в който таранът се окаже на сто разкрача от подвижния мост.
В тъмнината и градушката лъкометците по стените на Лонгмът видяха залпа на катапултите и се снишиха за укритие, като загубиха ценни секунди, които им бяха нужни, за да се прицелят в Непобедимите на Радж Атън.
От дълги години Радж Атън беше отглеждал и беше хранил своите огнетъкачи. По планините южно от Ейвън непрекъснато горяха огньове, за да умилостивяват Силата, на която служеха магьосниците. Неговите огнетъкачи бяха — поне така беше убеден Радж Атън — най-страховитите от своя вид на земята.
А и тези огнетъкачи бяха извършили големи проучвания по използването на взривни огньове. Отдавна беше известно, че когато пшеница и ориз се изсипят в зърнохранилищата, огънят от малък фенер може да подпали въздуха с взривяваща сила. Миньорите, копаещи въглища дълбоко в планините на Мъятин, отдавна бяха разбрали, че въглищният прах започва да искри от допира на техните лампи и че понякога избухва с такава сила, че цели забои в мината могат да рухнат.
От поколения хората отглеждаха цветя от пореч да им дават кураж, а децата се забавляваха, хвърляйки сухите им стръкове в огъня, за да чуят пукането, което издаваха при избухването си.