Но никой не беше помислял как да се възползва от взривната сила на такива вещества. И ето че огнетъкачите на Радж Атън бяха проучили явлението, научили се бяха да приготвят, да смилат и да смесват праховете.
Сега Радж Атън гледаше с възхищение и задоволство как многото години хранене на неговите чародеи и финансирането на тайнствените им изследвания си връщат разходите. Небесата станаха по-черни и от най-черната нощ, докато последните огнени въжета се извиваха надолу към земята. От въздуха се сипеше градушка и над главата му екнеше небесен тътен.
Грамадната огнена клада, където стояха огнетъкачите заедно със съществата, които бяха призовали, изведнъж угасна като свещ, зелените стени се сринаха, а съществата вътре погълнаха в себе си цялата светлина и зной.
Небесата останаха черни и в тази внезапна, пълна тъмнина нито един стрелец не можеше да види целта, за да стреля. Цели десет секунди небесата не даваха никаква светлина.
По стените на замъка рицарите на Ордън извършиха един последен предизвикателен акт — подеха някаква мрачна песен.
Под прикритието на черната пелена бойците на Радж Атън продължиха да напредват към стените.
Когато лъкометците по стените на замъка се надигнаха да стрелят по невидимите нападатели, от центъра на огнения пъкъл се изстреля ослепителна светлина.
В нейния внезапен прилив човек можеше да види ужасените лица на защитниците на Лонгмът. Храбри неопитни хлапета, храбри мъже, треперещи, но изпълнени с упорство.
Огнената вълна се втурна неудържимо към Лонгмът и стигна тайнствените прахове, пръснати в небето.
И тогава цялата арка над портата се разтърси в огнен ад. Праховете на Радж Атън избухнаха в огнен облак, който се заиздига като огромна гъба с основа от сто разкрача и бавно се възнесе на цяла миля в нощното небе. Взривът изхвърли няколко бранители от стените като парцалени кукли. Мнозина паднаха зашеметени, други приклекнаха от ужас.
Но грамадната зелена огнена вълна не беше само искрата, която да подпали взривните прахове. Беше много повече.
Тя обля стените на замъка и обля стотиците защитници, които все още стояха прави на позициите си.
По претъпканите стени, встрани от първоначалния взрив над арката, воините се бяха скупчили рамо до рамо по шест души в дълбочина. Зелените пламъци преминаха над тях като ревящи морски вълни.
Лонгмът не беше идеалният замък, на който Радж Атън да приложи праховете си. Южната му страна беше широка само сто и двайсет крачки. Защитниците се бяха съсредоточили по горния пасаж в тези стотина крачки.
Огнетъкачите на Радж Атън изгориха може би две хиляди души. Когато гъбестият облак се издигна, огнетъкачите паднаха в несвяст сред руините на кладата. В останките на огъня вече не подскачаха пламъци. Не се вдигаше дим, защото огнетъкачите бяха изцедили повечето енергия и само за миг грамадните дървени стволове станаха на пепел. Затова сега огнетъкачите лежаха зашеметени сред горещите въглени.
Но нажежените до бяло саламандри изведнъж скочиха, освободени сякаш от клетка, и затичаха гладни към замъка.
Пред портата на замъка настана пандемониум. Гигантите бяха стигнали до нея под прикритието на мрака. Стрелците изхвърлиха град от стрели — почти ненужен град, — а Непобедимите започнаха да се катерят по стълбите.
На южната стена вече нямаше защитници. Взривът и огнените вълни почти я бяха опразнили.
Портата на замъка зееше незащитена. Източната кула се бе превърнала в димяща развалина. Но от западната кула няколко души приложиха последна хитрина. Мъжете на крал Ордън заизливаха врящо масло в улуците и каменните водоливници го захрачиха върху войниците на Радж Атън с тарана.
Някои от хората на Радж Атън се поколебаха, пуснаха го и побягнаха, но скоростта на тарана беше такава, че той все пак удари дървената рамка зад портата.
Цялата енергия на заклинанията, вградени във вълчата глава, се взриви и запрати парчета пламнало дърво във всички посоки. Защитниците зад рамката закрещяха и изпопадаха мъртви.
А в ума на Радж Атън заигра странен пламък.
Той знаеше, че сега трябва да се въздържи, че не е редно да унищожи безмилостно толкова хора. По-добре щеше да е да използва тези, които може, да им вземе даровете. Тези хора притежаваха качества и сили, които не биваше да се хабят по толкова брутален начин. Жалкият им, дребен и отлитащ живот можеше да се прелее в някоя по-величава цел.
Но миризмата на изгоряла плът изведнъж съблазни Радж Атън, накара го да затръпне в очакване. Против всякакъв здрав разум, обзе го неистово желание да руши.
Седрик Темпест беше зад дървената решетка и тичаше към кухните на херцога, където лежеше скрит Шостаг. И точно тогава зелена вълна пламъци докосна бойниците и едно огромно огнено кълбо изпълни небето.
За щастие, в този момент той гледаше надолу и тичаше с гръб към взрива. Горещата въздушна вълна го събори по очи върху плочника и шлемът се килна от главата му. За миг той почувства как разкъсващата топлина на взрива опърля дрехите му и прогаря кожата му. Помъчи се да си поеме дъх в нажежения от преминалото огнено кълбо вятър.
Коне ритаха и падаха от силата на взривната вълна. Един го блъсна и рицарят падна.
За миг Темпест изгуби съзнание. После се усети, че пълзи по камъните между нападалите коне. От стените на замъка падаха хора и части от тела — жесток порой от обгорени трупове и разкъсана плът.
Огледа се ужасено. Тялото на едно овъглено момче се срина върху главата му, нечия ръка се пльосна до неговата. Вече знаеше, че няма да преживее този ден. Преди три дни беше изпратил жена си и децата в замъка Гроувърман, с надеждата, че там ще са в безопасност, с надеждата, че ще доживее да ги види отново. Спомни си как тръгнаха — двете по-големи момчета, яхнали една коза, жена му, понесла бебето на ръце, най-голямото му дете — дъщеря — с разтреперани устни, едва сдържаше сълзите си.
Вдигна очи към стените на замъка, на запад. Стените бяха почти празни. Хората, все още останали горе, бяха зашеметени, объркани.
Изведнъж един огненобял саламандър скочи от зъберите на южната кула и се заозърта. Темпест скри лицето си, за да не го докоснат перлените очи на съществото.
За секунда проехтя по-малка експлозия — на петдесет крачки от него. Темпест се помъчи да се изправи на колене и се огледа. Непобедимите на Радж Атън току-що бяха ударили с тарана си малката дървена преграда отсам портите. Тя се взриви и запрати във въздуха горящи парчета дърво.
Всички, които стояха зад барикадата, отхвърчаха назад от сблъсъка с огнените отломки. Малцина рицари все още стояха на конете си, но падналите тела на техните съратници им пречеха да нападнат.
Битката беше изгубена. По всички стени защитниците бяха паднали. Хиляди мъже пищяха и се гърчеха от болка. Над стените на замъка вече прелитаха стрели — тъмен и убийствен дъжд, падащ по умиращите мъже.
Неколкостотин души тичаха откъм северната страна на замъка, мъчеха се да стигнат до портите, да организират някаква отбрана. Но Непобедимите на Радж Атън нахлуваха срещу тях, хиляди и хиляди.
По улиците тичаха бойни псета със зловещите си маски, прескачаха падналите рицари и конете им и разкъсваха всеки човек или животно, в които все още имаше живот, и се хранеха, убивайки.
Темпест все още се надяваше, че може да намери Шостаг, да го убие, за да може змията да оформи нова глава. Но беше зашеметен и объркан. По лицето му течеше кръв.
Той се срина върху камъните, а псетата на Радж Атън връхлетяха.
Ударът на Земния крал
Бинесман яздеше към Габорн и Йоме под облака прах, вдиган от краката на стотици хиляди хора и добитък.
Габорн се втренчи в магьосника. За пръв път го виждаше на дневна светлина. Косата му бе побеляла, а широкият му халат от гористо зелен бе придобил оттенъци на пурпур и оранж, като менящите цветовете си листа.