Габорн яздеше толкова близо до Йоме, че понякога коленете им се допираха. Не посмя да извика за спиране заради приближаването на чародея и конят му продължи през червения пирен. Твърде много хора и животни се движеха в тази огромна колона. Но му се искаше да поговори с Бинесман, да чуе какво ще му каже.
Бинесман зяпна войската на Габорн, обърна коня си и попита изумено:
— Ти да не би да се каниш да нахраниш армията на Радж Атън с всичкия този добитък, или да я стъпчеш?
— Каквото поиска — отвърна Габорн.
Бинесман поклати удивено глава.
— Чух писъците на стреснати птици, усетих стона на земята под тежестта на толкова крака. Помислих, че си събрал армия. Помислих, че е добре, дето си направих труда да унищожа моста на Опасно ждрело и да лиша Радж Атън от надеждите му за подкрепления.
— Оценявам жеста ти — каза Габорн. — Какво можеш да ми кажеш? Забеляза ли подкрепленията на Радж Атън?
— Не — отвърна Бинесман. — И не мисля, че са близо.
— Може би късметът е с нас — каза Габорн.
— Може би.
На хоризонта, точно по линията на покритите с дървета зелени хълмове, мракът отново проблесна, този път по-свирепо отпреди — черна нишка, която разкъса небето от хоризонт до хоризонт.
След това във въздуха бавно се издигна огромен огнен стълб — експлозия, каквато Габорн не беше виждал в живота си. Ставаше нещо ужасно.
— Габорн — каза Бинесман. — Затвори си очите. Използвай Земния взор. Кажи ми какво става.
Габорн затвори очи. В първия миг не усети нищо и се зачуди дали Бинесман не е сбъркал с молбата си да използва Земния взор.
После, съвсем смътно, усети връзките, усети невидимите нишки на сила между себе си и хората си. Беше избрал баща си. Осъзна, че избира хора вече от няколко дни. Беше избрал Мирима в онази сутрин на пазара, и бе избрал Боренсон. Беше избрал Шемоаз, когато я видя да помага на баща си във фургона, и бе избрал нейния баща.
Сега усети всички, които бе избрал за свои — Боренсон, баща си, Мирима, Шемоаз и баща ѝ. Усети… опасност. Ужасна опасност. Уплаши се, че ако не излязат на бой сега, всички те ще умрат.
„Удряй — мълчаливо ги призова Габорн. — Удряй веднага, ако можеш!“
След двайсет секунди ревът на експлозията отекна през равнината и разтърси земята като далечен гръм.
Разтварянето
Шемоаз вечеряше в масларната, когато усети подтика да удари. Желанието дойде толкова бързо и толкова непреодолимо, че тя инстинктивно удари с длан по масата и смаза буцата сирене.
Мирима сдържа импулса си с разум. Грохотът на войната разтърсваше имението, където се криеше, а небето отвън бе станало черно. Тя не можеше да нападне войниците на Радж Атън, знаеше, че не може да ги надвие. Затова изтича на горния етаж, надявайки се да се скрие под някое господарско легло.
Преди шест години Иърмън Вотания Солет беше избрал да живее като Посветител на Салим ал Дауб, защото имаше две мечти: Първата беше да види отново дъщеря си. Втората беше да оцелее, докато гъвкавостта му се върне, за да се пробуди между Посветителите на Радж Атън, способен да се бие.
Но през годините тези надежди угаснаха. Облекчителите на Радж Атън бяха изцедили твърде много гъвкавост от него, бяха го оставили полумъртъв. Лишени от гъвкавост, ръцете и краката му станаха безполезни и той лежеше вкочанен като мъртвец.
Животът се превърна в мъчение. Мускулите на гърдите му се свиваха достатъчно леко, за да може да вдишва, но след това трябваше дълго и съзнателно да се отпуска, за да може да издиша. Понякога сърцето му се стягаше и не искаше да се отвори и той се бореше мълчаливо, уплашен от смъртта.
Неспособен да отпусне устните си, той говореше трудно, през стиснати зъби. Не можеше да дъвче. Ако погълнеше нещо друго освен редкия бульон, с който го хранеха слугите на Радж Атън, то засядаше в стомаха му като олово; мускулите на стомаха му не можеха да се свиват достатъчно, за да го смели.
Да изпразни мехура си или да облекчи червата си беше притеснителен процес, изискващ часове усилие.
Петте му дара на жизненост се бяха превърнали в бреме, защото го държаха жив дълго след като бе пожелал смъртта. Често бе пожелавал крал Силвареста да избие мъжете, които служеха на Иърмън като Посветители. Но кралят беше твърде мекушав, и така Иърмън креташе. До предната нощ. Сега, най-сетне, му се струваше, че смъртта е само на ръка разстояние.
Пръстите му се бяха стегнали в безсилни юмруци. Вече от години лежеше свит на топка. Въпреки че даровете на мускул го крепяха силен, някои мускули на краката и ръцете му бяха атрофирали. Така той лежеше окован в линеещата си плът и знаеше, че никога няма да получи възмездие — безпомощен инструмент в ръцете на Радж Атън.
Затова му се стори удивително, когато първата му мечта се сбъдна: Радж Атън реши да го вземе в Хиърдън и да хвърли линеещото му тяло пред крал Силвареста. Това действие беше замислено да посрами краля. Радж Атън често си доставяше това удоволствие — да засрами някого.
Стори му се чудо, когато видя своята дъщеря, Шемоаз. Беше станала красива, не беше вече онова луничаво дете от спомените му.
Това, че я видя, му стигаше. Иърмън чувстваше, че животът му е завършен. Оттук нататък щеше бавно да потъва в забравата.
Но все още му предстоеше едно дело. Докато линееше във фургона на Посветителите, той започна да се тресе и от задницата се качиха мъже и отвориха вратата. Иърмън бавно отвори очи. В тъмния фургон над унесените в сън Посветители прелитаха рояци мухи. Мъже и жени бяха натъпкани един до друг като осолена риба в буре, налягали върху гнилата слама.
Край отворената врата стояха навъсени облекчители в сиви халати. Слънчевите лъчи, проникнали вътре, го заслепиха, но Иърмън видя, че са поставили нечие тяло до стената. Нов Посветител. Още една жертва.
— Какво имаме тука? — попита пазачът им. — Метаболизъм ли?
Облекчителят кимна. Иърмън видя дамгите по тялото на мъжа — беше взел дузина дарове на метаболизъм и сега служеше за вектор.
Облекчителите на Радж Атън огледаха за място, където да поставят новодошлия. Един сляп Посветител, който спеше до Иърмън, се превъртя в съня си и се сви за по-топло до една куца развалина.
Така до Иърмън се отвори място и облекчителите заломотиха на езика си: „Мазза, халаб дао або“ — „Тук, отмести това спечено камилско говно.“
Единият дръпна настрана вкочанените крака на Иърмън, сякаш той беше спеченото говно. Поставиха Посветителя до него.
Иърмън се вгледа в лицето на евнуха Салим ал Дауб, само на педя от неговото. Дебелият мъж дишаше, ох, толкова бавно, точно като човек, отдал метаболизма си. Човекът, който държеше дара на самия Иърмън, лежеше до него безпомощен. Вектор на метаболизъм. Вектор, подозираше Иърмън, за самия Радж Атън.
Салим спеше дълбок сън, от който, закле се Иърмън, нямаше да се събуди никога.
Във фургона седеше един пазач — Непобедим — на столче в отсрещния ъгъл, с извита кама на коленете и с отегчено изражение. Иърмън не можеше да рискува да се задвижи бързо, не можеше да привлече внимание, но от друга страна, той от шест години вече не можеше да се движи бързо.
Дълго и мъчително се опитваше да разтвори стегнатата си дясна ръка. Откопчването на вкочанените пръсти беше трудно. Бе прекалено възбуден, твърде разгневен. Обзе го вълнение. Ако можеше да унищожи този човек, щеше да получи двойна награда — щеше да върне своите дарове и в същото време да лиши Радж Атън от метаболизъм.
А навън се вихреше битка. Мрак проряза небето и сенки и светлина нахлуха във фургона. По стените на замъка закрещяха хора.
Иърмън съжали, че ги няма вече даровете му на сила, съжали, че не може да удуши Салим със свръхестествена лекота. Но те си бяха отишли отдавна.
Много дълги минути продължи да разтваря проклетата си, безполезна ръка. Изведнъж, докато се мъчеше, Иърмън почувства едно огромно, изгарящо го желание. Удряй. Удряй сега, ако можеш!