Дълбоко в себе си той усети един непреодолим подтик. Удряй! Удряй сега, ако можеш!
Осъзна, че може би той самият държи в себе си ключа към това ужасният погром в една битка да послужи за по-висша цел. Мъжете в замъка бяха свързани в змийски кръг и ако замъкът бъдеше завзет, мъжете в кръга щяха всички да се принудят да излязат на бой, без никой да извлича метаболизъм от другите. Все някой от тях щеше да загине и змията да се оформи. Но кой щеше да стане главата ѝ?
Във всеки случай не и онзи идиот Дрийс, надяваше се Ордън.
Не. Трябваше да е Шостаг. Силен и почтен, макар и грубиян. Свиреп воин.
Ордън допълзя до ръба на обсерваторията и погледна надолу.
Очите на Тор Ломан бяха кацнали на ръба на пропаст, а в западния ѝ край нагоре от дъното ѝ се издигаха грамадни остри скали. „Там — помисли Ордън. — Ще се ударя там.“
И се хвърли от кулата. Време беше змийският кръг да се разкъса. „Нека Шостаг Брадваря спечели своите земи и титла. Нека Габорн живее, за да наследи рожденото си право.
И нека се върна в прегръдката на жената, която обичам.“
С толкова много дарове на метаболизъм, Ордън сякаш падаше много бавно, сякаш се рееше във въздуха като птица, полетяла към своята смърт.
Пърхането
В далечните небеса се издигна огнен стълб — като гъба — и равнината прокънтя от гръмотевичен тътен.
Но Габорн усети нещо много по-тревожно — някъде от много, много далече усети как едно сърце изпърха за последен път и спря.
Това го разкъса, отчая го много повече от блясъка на светлината или от стона на земята.
Той залитна в седлото си и прошепна: „Татко!“
Незнайно как, неясно защо, Габорн се уплаши, че желанието му да удари по Радж Атън е причинило смъртта на баща му.
Да удари не беше волята на Земята. Габорн не беше изпитал по-силен подтик от собствения си гняв. Но все пак беше дал командата.
„Не — помисли Габорн. — Не го вярвам. Не вярвам, че аз съм го причинил. Как мога да знам, че е мъртъв, преди да съм го видял?“
Чародеят Бинесман се обърна към Габорн с безкрайна мъка в очите и прошепна:
— Ти спомена баща си. Няма го вече значи.
— Аз… не знам.
— Използвай Земния взор. Няма ли го?
Габорн потърси вътре в себе си, опита се да стигне до баща си, но не усети нищо. Кимна.
Бинесман зашепна така, че да може да го чуе само Габорн.
— Значи мантията се предава. Досега ти беше само принц. Сега вече трябва да станеш крал на дело.
Габорн се отпусна в седлото, съсипан от болка и скръб.
— Какво? Какво мога да направя? Как мога да спра това? — попита той. — Дори да съм Земен крал, каква полза?
— Голяма. Можеш да призовеш Земята на помощ — каза Бинесман. — Мога да помогна тя да те закриля. Да те крие. Трябва само да се научиш как да го правиш.
— Искам Радж Атън мъртъв — отвърна студено Габорн.
— Земята няма да убие — каза Бинесман. — Нейната сила е в подхранването на живота, в закрилата. А Радж Атън е подкрепен от други Сили. Трябва да мислиш, Габорн. Как най-добре можеш да защитиш хората си? Цялото човечество е изправено пред смъртен риск, не само онези малцина в Лонгмът. Баща ти беше само един от всички хора, а и мисля, че сам е избрал гибелта.
— Искам Радж Атън мъртъв! Сега! — извика Габорн, не на Бинесман, а на Земята, която бе обещала да го закриля. Но знаеше, че не Земята е виновна. Бе изпитал предчувствие, че баща му е в опасност. Но не се беше вслушал в това предупреждение, не се беше опитал поне да го измъкне от Лонгмът.
Сърцето му щеше да се скъса от болка.
Беше на двайсет мили от Лонгмът. Подсиленият му кон можеше да вземе това разстояние за по-малко от половин час. Но и да го направеше, какво щеше да му спечели това? Щеше да изгуби живота си.
Йоме сякаш прочете мислите му и го докосна по коляното.
— Недей — прошепна Йоме. — Не тръгвай.
Габорн погледна надолу. В краката на коня му се разлетяха от страх сиво-зелени скакалци. Тлъсти, тромави скакалци в края на есента.
— Можем ли да им помогнем в Лонгмът, как мислиш? — попита той Бинесман.
Магьосникът сви рамене и лицето му помръкна.
— Ти и сега помагаш на каузата им, с тази заблуда. Но мислиш ли сериозно, че можеш да надвиеш Радж Атън? Не и с тази войска. Битката за Лонгмът отива на зле — както би тръгнала и за теб, ако удариш преждевременно. Твоята сила не е в избиването, а в това да си закрилник. Нека хората ти вдигнат повече прах, докато вървят. После ще видим какво ще стане…
Продължиха така още няколко минути. Габорн беше разкъсан, объркан. Винеше себе си за смъртта на баща си, за смъртта на Роуан, за смъртта на всички Посветители в замък Силвареста. Какъв данък, каква тежка цена плащаше светът заради неговата слабост. Защото беше убеден, че ако се бе оказал по-силен, ако просто бе направил нещо по-различно, ако бе свърнал наляво, вместо да завие надясно, можеше да спаси всички.
През равнините проехтя странен шум: една-единствена нота, вик, какъвто Габорн не беше чувал никога, нито можеше да си въобрази. Затъркаля се над равнините като далечен вой.
„Смъртният вик на Радж Атън!“ — помисли Габорн.
Но почти мигновено той бе последван от друг подобен вик, който отекна над полята.
Конят на Бинесман изрита и надигна уши. Тежки капки започваха да плющят по земята. С болка в сърцето Габорн видя как чародеят пришпори коня си към Лонгмът и му се прииска да препусне след него.
— Хайде, Габорн, поведи своята армия! — изрева Бинесман. — Земята се тресе от болка!
И тогава той видя — дъждът беше обърнал на едра лапавица, снежни парцали се сипеха от небето и мокреха степта. Никой далекогледец нямаше да може да прониже с погледа си такъв потоп. Ако измамата на Габорн не бе подействала досега, нямаше да има повече ефект.
С вик, Габорн вдигна юмрук и поведе войската си на щурм.
Шостаг
Шостаг Брадваря се криеше в мазетата на херцога, когато усети забързването. Усещане за дълбока енергия пропълзя по цялата му кожа и той скочи, готов за действие.
Значи Ордън беше загинал. Шостаг се зачуди как ли е станало.
В краткия си живот Шостаг беше надхитрил десетки Владетели на руни. Не беше особено проницателен човек, или с широки познания, но държеше очите си отворени и бързо взимаше решения. Повечето хора мислеха, че след като мечешките му мускули са покрити с дебел слой тлъстина, то и умът му е затъпял. Но не беше така.
Стиснал грамадната си двуостра брадва, той затича нагоре по стъпалата и изхвърча през вратите на мазето. Правеше го с добре пресметната ефективност — блъскаше вратите силно, но не по-силно, отколкото трябва.
След това профуча през масларната в кухните на херцога, през вратата на кухните и излезе на моравата.
На моравата се бяха струпали стотици от Непобедимите на Радж Атън и притискаха защитниците. Между тях тичаха бойни псета, грамадни сиви ужасии с червени кожени маски. На западната стена видя един огнен саламандър, а по всички стени имаше мъже, горящи или паднали в битката.
Неколцина от стрелците на Ордън по северната стена на замъка стреляха по нападателите.
И най-бързото бойно псе или Непобедим едва ли можеше да се движи и на една осма от скоростта на Шостаг. Заприличаха му едва ли не на замръзнали статуи. Тук, на зелената морава, нямаше и помен от Радж Атън.
Шостаг надигна грамадния си железен топор и почна да се движи из тълпата — размахваше го в сложни дъги и сечеше главите на Непобедимите почти небрежно, посичаше на две псета, отбягваше стрели и какво ли още не.
Едва ли беше избил повече от двеста копелета, когато зърна бързо движение при портите. Самият Радж Атън тичаше към него.
Вълчия господар не носеше шлем, но стискаше бойна секира в едната ръка и ятаган в другата. Или Шостаг поне предположи, че това трябва да е Вълчия господар. Лицето му грееше като слънцето, но едното му рамо беше деформирано отвратително. „Значи по-лесно ще го надвия“, реши Шостаг.