В този момент Иърмън усети огромно облекчение — гъвкавостта потече отново през него, той усети как сърцето и мускулите му напълно се отпуснаха за пръв път от години.
Пое си дълбоко дъх и за сетен път вкуси сладкия въздух на свободата. После пазачът се хвърли отгоре му.
Миг на силно замайване, и светът ужасно се забави за Радж Атън. Нечленоразделният смъртен вик на граф Дрийс сега стигна до ушите му като зов за помощ. Радж Атън се плъзна напред — мъчеше се да спре пред тълпата войници, пазещи цитаделата на Посветителите.
Осъзна, че вече притежава само шестте си обичайни дара на метаболизъм. Някои от тези стражи сигурно му бяха равни.
Той нададе боен вик с такава невероятна сила, че никой човешки крясък не можеше да се сравни с него. Мислеше си, че с вика ще успее да обезкуражи поне някои от воините.
Но ефектът порази и самия него.
Мъжете започнаха да падат на колене и да стискат шлемовете си с ръце. Стените на цитаделата зад тях започнаха да се тресат, прах се посипа от пукнатините в зида, сякаш стените бяха някакви дрипи, а неговият Глас ги беше изтупал.
Вълчия господар имаше дарове на Глас от хиляди и мускул, който му позволяваше да изкарва въздух с невероятна сила. Но дори и той никога не беше предполагал, че този вик може да притежава такава мощ.
Толкова смаян беше, че докато викаше, започна да оформя вика си, да снижава тона с няколко октави. От стената започнаха да се откъртват камъчета.
Той извика отново, усили обема на гласа си, наблюдаваше камъка и превръщаше гласа си в смъртоносно оръжие.
В Таиф беше писано, че емирът Мусат ибн Хафир веднъж накарал своите воини да надигнат такъв вик. В пустините на Дармад тухлените стени на град Абанис се сринали от силата на звука и емирът повел конницата си през развалините.
Но тогава звукът бе дошъл от гърлата на хиляди тренирани воини, извикали като един, а градските стени били направени от кирпичени тухли.
Наричаха го „Смъртния вик на Абанис“, звук легенда, за който разправяха, че можел да разкърти камък така, както някои певци се научават да трошат кристал с гласовете си.
Сега Радж Атън сам надигна такъв глас.
Ефектът беше поразителен. Воините пред него западаха като ударени с чук по главата, мнозина изпадаха в шок, други рухваха мъртви. От ушите и носовете им потече кръв.
Зад тях, докато Радж Атън достигаше кресчендо, огромната каменна стена на цитаделата на Посветителите изведнъж се пропука и се разцепи от върха до долу.
Но кулата все още не падаше.
Радж Атън отново извиси вика си, играеше с гласа си по камъка, експериментираше в различни честоти, докато не улучи точно нужната.
Кулата рухна като по магия, срина се с мощен трясък, който разтърси земята и надигна облак прах. Камъните западаха, премазвайки стражите, които пазеха по стъпалата.
Радж Атън се обърна и погледна стените на замъка. На места те се бяха пропукали. Цитаделата на херцога изглеждаше сякаш я бяха обстрелвали катапулти, с откъртени грамадни парчета камък, с изпопадали первази и прекатурени водоливници.
Онези, които все още можеха, гледаха Радж Атън в ужас.
Съкрушен. Лонгмът беше съкрушен.
Радж Атън стоеше, упоен от силата си. „Кралят на Земята може и да идва — помисли той, — но аз съм по-могъщ от Земята.“
Всички, дори собствените хора на Радж Атън, го гледаха в ужас: Между Непобедимите малцина бяха пострадали от Смъртния вик. Всеки от тях притежаваше най-малко пет дара на жизненост — и явно това им стигаше, за да устоят на разрушителната сила на Гласа му.
Но мнозина обикновени бойци бяха със спукани тъпанчета или лежаха в безсъзнание.
В миговете, които последваха, Непобедимите на Радж Атън довършиха с мечовете си онези, които им оказаха съпротива, и завлякоха в двора тези, които се предадоха.
След като защитниците бяха обезоръжени, след като им свалиха броните, се оказа, че са останали по-малко от четиристотин. За задоволство на Радж Атън всички други бяха загинали било в битката, било от вика му.
На стените на замъка саламандрите постояха малко, зяпнали с копнеж към пленниците. Но след като боят бе свършил и за тях нямаше повече плячка, те започнаха да се размиват, докато очертанията им не се стопиха до лятна омара, и накрая се върнаха в долния свят, откъдето ги бяха привлекли.
Радж Атън оглеждаше разрушенията, доволен от победата.
Към пленниците се обърна простичко.
— Трябва ми информация. На този от вас, който отговори пръв, ще му даря живота. Останалите ще умрете. Ето го въпроса ми: къде са моите силари?
За тяхна чест, повечето рицари отказаха да отговорят. Някои зареваха проклятия, но неколцина извикаха различни вариации на: „Няма ги! Ордън ги изнесе!“
Шестима се опитаха да откупят живота си. От ушите на някои се стичаше кръв. Други плачеха. Някои бяха младежи, никога не срещали опасността очи в очи. Други бяха семейни хора може би, и се тревожеха за жените и децата си. Радж Атън позна един капитан, станал Посветител само преди няколко дни. Не знаеше името му. Един побелял старец беше просто страхливец.
Радж Атън ги подкани да излязат напред и ги поведе към подвижния мост, докато неговите Непобедими влизаха в двора за клането.
— Вие шестимата — каза Радж Атън. — Един от вас ви спаси живота, но все още не знам кой от вас ще живее. Може да е един, може да сте всички. — Много добре знаеше кой проговори пръв — старият страхливец. Но не бързаше да го посочи. Трябваше да му отговорят всички, трябваше да разбере дали източникът ще каже истината. — Затова трябва да ви задам друг въпрос. Къде изпратиха силарите ми?
— Не знаем. Стражите ги откараха, без да кажат — отговориха едновременно мъжете.
Двама се забавиха с отговора. Радж Атън замахна и ги посече, може би с прекален ентусиазъм. Беше се боял, че силарите няма да са тук и че цялата атака ще се окаже пълно губене на време.
— Изборът се стеснява — прошепна той злокобно. Четиримата останали мъже гледаха с ужас. По челата им изби пот. — Кажете ми, кога тръгнаха силарите?
Още двама се поколебаха. Капитанът каза:
— Малко преди да пристигне Ордън.
Четвърти кимна в знак на съгласие и очите му блеснаха — бе загубил всякаква надежда да оцелее. Беше страхливецът. Разбираше, че е закъснял с отговора.
Радж Атън посече още двама и останаха само двама. Капитанът все още носеше цветовете на Лонгмът. Може би от него щеше да излезе ценен шпионин. Старият страхливец беше облечен в свински кожи — горски разбойник или бракониер. Радж Атън подозираше, че всъщност той не знае отговорите от първа ръка и затова беше принуден да бърза, дано го пощадят.
— Къде е Габорн Ордън? — попита Радж Атън. Мъжът в свинските кожи нямаше отговор. Радж Атън го прочете на лицето му.
— Влезе в замъка призори и замина малко след съмване — отвърна капитанът от Лонгмът.
Откъм замъка прозвучаха последните агонизиращи викове на умиращите пленници — стонове и писъци. Старецът в свинските кожи се присви — знаеше какво ще последва, а капитанът плувна в пот и задиша задъхано.
Капитанът имаше онзи съсредоточен навътре поглед, присъщ на хора, обзети от гузна съвест заради извършен грях. Радж Атън не разчиташе, че ще отговори искрено и на следващия му въпрос. Такъв човек можеш само да го принудиш, и то донякъде.
Радж Атън пристъпи напред и посече стареца в свинските кожи на две.
Помисли дали да не убие и капитана. Не искаше да остави свидетели, които да разкажат тайната за неговите магически прахове или да разкрият бойната му тактика. Щеше да е дреболия да го изкорми.
Но капитанът можеше да послужи за по-голяма цел. С разказа си как Радж Атън е съборил стените на Лонгмът само с един боен вик, този единствен оцелял щеше да всее страх сред кралствата на Севера.
Всички северни замъци, всички горди крепости и твърдини, устоявали хиляди години, докато хората се бяха сражавали с тот и с върколаците, както и помежду си — сега щяха да се окажат безполезни. Смъртни капани.