Хората на Севера щяха да го разберат. Щяха да бъдат подготвени за поражение.
— Изключително съм ви благодарен — каза Радж Атън на капитана. — Вие спечелихте живота си. Веднъж ми послужихте като Посветител. Сега ще ми служите отново. Искам да разкажете на другите какво стана тук. Когато ви попитат как сте оцелели след битката, кажете им: Радж Атън ме остави, за да свидетелствам за неговата мощ.
Капитанът кимна немощно. Краката му трепереха. Нямаше да може да издържи много дълго. Радж Атън сложи ръка на рамото му и го попита свойски:
— Имате ли семейство, деца?
Мъжът кимна, сълзите му потекоха и той извърна лице.
— Как се казвате?
— Седрик Темпест — проплака младият мъж.
Радж Атън се усмихна.
— Колко са децата, Седрик?
— Четири…
Радж Атън кимна разбиращо.
— Мислите се за страхливец, Седрик Темпест. Смятате се за изменник. Но днес вие останахте верен на своите деца, нали? „Децата са съкровище и който има повече, наистина е богат.“ Ще живеете заради тях, нали?
Седрик закима енергично.
— Има много видове герои, много форми на вярност — каза Радж Атън. — Не съжалявайте за решението си.
Обърна се и тръгна към шатрата си на хълма; спря да изтрие кръвта по острието на ятагана си в пелерината на един мъртвец. Замисли се за следващия си ход. Силарите му бяха отнесени… в Мистария вероятно, или в която и да е от стотината околни крепости. Подкрепленията му закъсняваха. Към него приближаваше армия.
Но вече разполагаше с едно ново оръжие, с което все още можеше да спечели тази война, въпреки всякакви очаквания.
Мъжете с малко дарове на жизненост около Радж Атън бяха силно пострадали от вика му, следователно не биваше да използва това оръжие прекалено близо до своите хора. Което означаваше, че ако реши да убие Габорн със силата на своя Глас, трябваше да застане срещу него сам.
От оловносивите небеса запрехвърчаха малки снежинки и се засипаха в краката му. Не бе забелязал колко студено е станало.
Огледа отвън щетите, нанесени на замъка. Стените се бяха напукали, на много места от зида бяха изпопадали камъни. Но все пак над него се издигаха масивни стени от черен камък, над сто стъпки високи. Камъните в основата бяха дълги трийсет стъпки, четиринадесет на дебелина и дванадесет на височина. Всеки камък тежеше хиляди тонове. Тази крепост беше стояла несъкрушима от столетия. Беше видял на портите ѝ вълшебните прегради на земното обвързване.
И най-мощните заклинания на неговите огнетъкачи едва ли щяха да съборят тези стени. Катапултите му дори не ги бяха олющили. Но гласът му беше разкъртил част от масивните камъни в основите.
Дори Радж Атън изпита удивление. Дори за самия него не беше съвсем ясно в какво точно се превръща. Беше завзел замък Силвареста само със силата на обаянието си. Сега беше открил, че Гласът му се превръща в мощно, зашеметяващо оръжие.
В неговите владения в Юга непрекъснато умираха Посветители и се наемаха нови. Съчетанието на качествата му винаги беше подвижно. Но в едно той беше убеден: прибавяха се повече дарове, отколкото се губеха. Мощта му се усилваше. Той се превръщаше в Дар всечовешки.
Може би точно сега беше моментът да се изправи срещу онзи млад глупак — Земния крал с неговите армии. Радж Атън изръмжа.
Обърна се и нададе страхотен рев, хвърли гласа си към близката стена.
— Аз съм по-могъщ от Земята!
Лонгмът запращя… цялата южна стена се разтърси.
Седрик Темпест също залитна и побягна от портата, стиснал с две ръце шлема си, после се срина и се сви на кълбо.
За жалост горната половина на цитаделата се срина наляво. Някои от хората му вътре в замъка нададоха писъци, щом сградата рухна върху тях. Сякаш рухнаха преградите на земната сила, обвързала замъка, оставяйки цитаделата в развалини.
В същия миг откъм хълма се чу пращене на дърво.
Радж Атън се обърна и видя как грамадният дъб до шатрата му се разцепва на две… и половината дърво пада върху фургона с Посветителите му.
Радж Атън усети смъртта на няколко незначителни човешки същества, и усети също така онзи отнемащ дъха шемет, който съпровождаше загубата на качество.
Светът около него се забави ужасяващо. От дълги години Радж Атън водеше фургона със себе си. В него караше Дервин Фейл, човек който му бе отдал дара на метаболизъм преди много години и се беше превърнал във вектор.
Дервин току-що беше загинал заедно с Посветителя, който преливаше обаяние към Радж Атън и неколцина други по-маловажни хора.
Радж Атън се удиви от тази своя внезапна мудност. Дали неговият Глас бе прекършил дървото, или Земята бе решила да го накаже?
Нямаше как да отговори на този въпрос. А беше толкова важен. Магьосникът Бинесман го беше проклел, като че ли без никакъв ефект досега. Дали неговото проклятие не беше отслабило дървото?
Или го бе направил собственият му Глас?
Толкова слаб удар. И толкова ефективен.
Радж Атън се зачуди, но в този момент това вече нямаше значение. Радж Атън, въпреки победата си над Лонгмът, беше съкрушен. Макар да притежаваше ума, гъвкавостта и мускула на хиляди хора, без скоростта си той се превръщаше във „воин с нещастни пропорции“. Дори един обикновен войник, някой жалък хлапак без дарове бе в състояние да го посече.
Ако Габорн му излезеше със скоростта дори на петима мъже и дарове на жизненост от други петима, Радж Атън нямаше да може да го надвие.
Вълчия господар се заоглежда отчаяно. Огнетъкачите му се бяха самоизгорили. Силарите му ги нямаше. Саламандрите се бяха върнали в долния свят и сега за дълго нямаше да могат да бъдат призовани. Всичките му тайнствени взривни прахове бяха прахосани.
„Дойдох, за да унищожа Ордън и Силвареста — помисли той, — и го постигнах. Но с това си създадох още по-голям враг.“
Беше време да бяга от Лонгмът, да бяга от Хиърдън и от всичките кралства на Роуфхейвън, и да преосмисли тактиката си. Колкото и победи още да извоюваше тук в Севера, той чувстваше как кралете на Роуфхейвън се измъкват от хватката му.
Радж Атън си имаше своите дарове, хиляди по хиляди. Но мините му бяха на изчерпване, а силарите му бяха в ръцете на неговия враг. Каквито и дарове да имаше сега, младият крал скоро щеше да се изравни с него.
Радж Атън беше напълно съкрушен.
Навяваше сняг. Първият сняг, който Радж Атън щеше да види тази зима. До няколко седмици планинските проходи щяха да се затворят.
Можеше да продължи това завоевание по-късно, прецени той и се стъписа. Ужаси го мисълта, че ще трябва да чака чак до пролетта.
Извика на хората си да започнат да се оттеглят, без да им остави време да оплячкосат замъка.
Остана неподвижен и смълчан, докато войниците му тичаха да изпълнят заповедта, да смъкват шатрите, да впрягат конете, да товарят фургоните.
Главанаците гиганти се появиха откъм замъка, понесли в грамадните си лапи трупове на защитници, които щяха да ядат пътьом за дома. По западните хълмове траурно завиха вълци, сякаш от скръб пред гледката на рухналия Лонгмът.
Съветникът на Радж Атън Фейкаалд викаше кресливо:
— По-бързо, смотаняци! Остави мъртвите! Вие там — помогнете да се натоварят тия фургони!
Снегът се усили и скоро натрупа пет пръста. Радж Атън стоеше, зяпнал към замъка Лонгмът. Чудеше се как се бе провалил тук, мислеше как Джюрийм го беше предал на крал Ордън.
Когато се отърси от унеса си, замъкът беше замрял. Никакви огньове не горяха вече там, не се чуваха викове на мъже, умиращи в агония.
Пред портите крачеше без посока Седрик Темпест, единственият оцелял — затискаше кървящото си ухо и мърмореше несвързани проклятия. Сигурно беше обезумял.
Радж Атън яхна един кон, сети се как вещерът Бинесман беше откраднал неговия, и подкара през хълмовете.
Поздравът
Когато Габорн стигна Лонгмът, всичко беше пусто, а руините на замъка лежаха под дълбок пласт току-що навалял сняг.