Войската на Габорн все още беше далече назад. Само петдесетина рицари яздеха достатъчно бързи коне, за да не изостават. В горите на запад скръбно виеха вълци и воят им се извисяваше и пропадаше в зловещи тонове.
Бинесман ги беше изпреварил — ровеше край развалините на цитаделата на Посветителите и търсеше нещо сред отломките.
Навсякъде се виждаха следите от касапницата и погрома — стени и кули в развалини, войниците на Ордън премазани под камъните. Само десетина от бойците на Радж Атън лежаха мъртви пред замъка, надупчени със стрели.
Голяма победа беше спечелил Радж Атън. Зашеметяваща ума победа, несравнима с никоя прочетена от Габорн в хрониките. През последния час той се беше опитвал да потисне чувствата си, подозрението си, че баща му е загинал. Сега се боеше от най-лошото.
На бойното поле беше останал жив само един воин — капитан в цветовете на Лонгмът.
Габорн подкара към него. Лицето на войника беше бледо, а очите му — пълни с ужас. Под шлема му от дясното ухо капеше кръв и засъхваше по гъстите му бакенбарди.
— Капитан Темпест — попита Габорн, като го позна. — Къде е баща ми крал Ордън?
— Мъртъв е, ми… милорд — каза капитанът, после седна в снега и отпусна глава. — Всички са мъртви.
Габорн го беше очаквал. Все пак новината го удари като с юмрук. Сложи ръка на гърдите си и усети, че едва си поема дъх. „Нищо не помогнах — каза си. — Всичко, което направих беше напразно.“
Огледа щетите и стъписването и ужасът му нараснаха. Никога не беше виждал толкова рухнал замък — и то само за няколко часа.
— А вие как оцеляхте? — попита без сили Габорн.
Капитанът поклати глава, сякаш точният отговор му се губеше.
— Радж Атън взе няколко от нас в плен. Той… изби другите. Мен ме остави жив, за свидетел.
— На какво? — попита Габорн.
Темпест посочи към кулите.
— Неговите огнетъкачи удариха първи. Призоваха едни създания от долния свят и удариха замъка със заклинания, от които желязото гореше… и едно огнено кълбо, което избухна във въздуха над портите и изхвърли мъжете като пръчки от стените… Но не това беше най-лошото. Защото после дойде самият Радж Атън и разтърси основите на замъка със своя Глас. Изби стотици! Аз… шлемът ми има дебели кожени наушници, но не мога да чувам с дясното си ухо, а лявото ми още звъни.
Габорн се взря изтръпнал в замъка.
Беше си представял, че Радж Атън е докарал някакви ужасни обсадни машини, за да разбие стените, или че е накарал огнетъкачите си да измислят някое неописуемо заклинание.
Беше видял огромната огнена гъба, когато се издигна във въздуха. Но изобщо не си беше представял, че стената може да се срине само от един вик.
Войниците зад него се бяха пръснали и бавно обхождаха бойното поле за някакви признаци на живот между развалините.
— Къде е… къде мога да намеря баща си?
Темпест посочи пътеката нагоре.
— Тичаше натам, към Тор Ломан. Гонеше Радж Атън, малко преди да започне битката.
Габорн обърна коня, но капитан Темпест притича пред него и падна на колене.
— Простете ми! — проплака той.
— За какво, че сте оцелели? — попита Габорн. Самият той изпитваше вината на онези, които, без да са искали, са останали живи, след като всички около тях са мъртви. И тази вина му тежеше. — Не само ви прощавам, изказвам ви похвала.
Конят му тръгна в тръс през заснеженото поле, изпратен от хлиповете на Темпест и вълчия вой.
Ризницата му задрънча, щом конят премина в галоп. Габорн се заизкачва по разкаляната пътека. Отначало не беше сигурен, че е тръгнал във вярната посока. Пътеката беше покрита със сняг и дири не се виждаха.
Но след около миля, когато пътеката пое под трепетликите, видя следи в калта и падналите листа — широките крачки на мъже с огромен метаболизъм, тичали през дърветата. Стъпки на по десет крачки една от друга.
След това беше лесно да се проследи дирята. Пътеката към Тор Ломан беше поддържана добре, храстите бяха изрязани. Така ездата стана лека и почти приятна.
По пътеката Габорн оглеждаше за следи от баща си, но не намери.
Накрая стигна голия връх на Тор Ломан и се озова сред моравата със старата обсерватория на херцога на върха. Тук снегът беше осем пръста. Габорн намери красивия шлем на Радж Атън под обсерваторията.
Самият шлем беше изкусно гравиран със сложни фигури от сребро, като сплетени въжета или като сплетените огньове, каквито огнетъкачите извличаха от небето. Преминаваха по предпазителя на носа и очните прорези. Между очите беше вграден голям диамант. Габорн го взе като военен трофей, върза скъсаната му каишка за седлото, като внимаваше да не счупи белите бухалски криле.
Докато го връзваше, задуши в студения въздух. Снегът беше прочистил небето, беше отвял повечето миризми, но все пак Габорн успя да различи мириса на тежката брокатена пелерина на баща си, както и на маслото, което предпазваше бронята му от ръжда. Баща му беше идвал тук. Можеше да е наблизо — жив или дори може би само ранен.
Габорн се качи на обсерваторията и се загледа в далечината. Преди десетина минути снегът беше спрял, така че видимостта беше доста добра, макар той да притежаваше само два дара на зрение и да не можеше да се нарече „далекогледец“. На изток Йоме и хората с нея прииждаха през полята. Бяха на десетина мили и приближаваха пътя за хълмовете Дъркин.
В далечината на югозапад, в границите на полезрението на Габорн, войските на Радж Атън се оттегляха през хълмовете.
Видя как някои спират конете си и се обръщат назад, към него. Допусна, че някои далекогледци са го видели и сега се чудят кой ли стои на Очите на Тор Ломан. Навярно го наблюдаваше и самият Радж Атън.
Габорн зашепна:
— Отричам те, Радж Атън. Ще те унищожа.
После вдигна юмрук в знак на предизвикателство. Но дали и хората на далечния хълм му отвърнаха с някакъв жест — не можа да види. Те просто обърнаха конете си и прехвърлиха билото в галоп.
„Дори да имах истинска армия — помисли Габорн, — вече не бих могъл да догоня Радж Атън.“
Но в сърцето си все пак изпита облекчение. Беше обикнал тази земя, точно както я беше обичал баща му. Нищо друго не бяха искали, освен да прогонят от нея Радж Атън, да я опазят красива и свободна. Засега може би бяха успели.
Но на каква цена?
Габорн погледна под краката си. Снегът беше натрупал, но миризмата на баща му и на Вълчия господар се беше задържала. Металният привкус на съсирена кръв.
Значи Радж Атън беше дошъл тук, видял беше облаците от приближаването му, смесените в далечината стада добитък и войници, и се беше хванал на измамата.
Това донякъде го утеши. Радж Атън все пак можеше да бъде изигран. Можеше да бъде надвит.
Габорн обиколи кулата, опита се да види долу между дърветата. Допусна, че баща му и Радж Атън са се били тук на кулата и че накрая баща му е бил хвърлен долу.
Погледна долу и видя точно това, от което се боеше: в подножието на обсерваторията, между скалите, се виждаше вдигната нагоре ръка, чиито пръсти стискаха шепа сняг.
Габорн затича по витите стъпала, намери баща си, издърпа тялото и го разтърси, за да го почисти от снега.
Това, което видя, сломи сърцето му. Защото лицето на баща му беше замръзнало в широка усмивка. Може би в смъртта някой пробягал в ума му спомен го беше накарал да се засмее. А може би беше гримаса на болка.
Но Габорн си представи, че баща му се усмихва на него. Сякаш го поздравяваше за победата.
Днес аз съм смърт
Когато обаянието на Йоме се върна, Габорн вече беше подкарал напред. Йоме нямаше представа как точно е загинал векторът на Радж Атън и не изпита голямо облекчение от смъртта на жената. Също като нея, те беше само един инструмент в ръката на Радж Атън, използван безогледно.
Но така или иначе красотата на Йоме се върна. Тя го усети като отпускане на сърцето, като връщане на увереността. Като разцъфващо цвете.
Но това не беше неестествената красота, която бе получила след раждането си, не беше заето от други обаяние. Кожата на ръцете ѝ омекна и загуби бръчките си. Руменината на младостта се върна на бузите ѝ. Поне веднъж в живота си, за първи път, Йоме беше просто самата себе си, без облагите от чужди дарове.
Стигаше ѝ. Искаше ѝ се точно сега Габорн да е тук и да я види, но той беше заминал напред.
Въпреки че вестоносци от Лонгмът ѝ бяха казали какво да очаква, когато стигне замъка — бяха казали, че Радж Атън го е сринал с един вик — нищо от приказките им не беше могло да я подготви за погрома.
Яздеше в челото на колоната от десет хиляди души, събрани от Гроувърман и околните селища. Много от жените вече се бяха върнали назад, към огнищата и домовете си. Бяха изпълнили задачата си.
Но други продължиха с Йоме, особено хора, които бяха живели в Лонгмът — идваха да видят какво е останало от домовете им.
Когато наближиха сринатия замък и видяха пустите поля, по които се промъкваха вълци, много жени и деца заплакаха за това, което бяха изгубили.
Бяха изоставили домовете си преди три дни, но двата дни свиване под парцаливите заслони при Гроувърман им бяха показали колко ще е трудно да се справят, след като паднат снеговете.
Разбира се, повечето от тях се надяваха да се върнат у дома, да възстановят къщите си. Но в тези трудни времена, с бушуващата наблизо война, хората на Йоме не можеха нищо да вдигнат отново, без наблизо да има укрепление.
А замъкът беше почти сринат. Грамадни каменни блокове, поставени на местата им преди дванадесет столетия, сега се търкаляха напукани и поломени.
Почти подсъзнателно Йоме започна да пресмята колко ще струва да се възстанови тази крепост: петстотин каменоделци и строители от Ейремот, защото те бяха най-добрите. Колари да довлекат камъните, главанаци гиганти, наети от Лонгнок, да ги поставят на местата им. Мъже да прокопаят ровове. Секачи да насекат дървета. Готвачи и ковачи, да прибавим и вар за мазилката, длета, триони и шила, брадви… списъкът продължаваше до безкрай.
Но за какво? След като Радж Атън можеше просто да събори замъка с един вик?
Тя погледна нагоре към хълма и видя коленичилия в снега Габорн, на откритото. Габорн беше положил тялото на баща си на хълма над замъка, под един огромен дъб. До тях на земята лежеше грамаден клон.
Беше събрал десетки копия и сега стана и почна да ги забива около трупа на баща си — правеше ограда, която да го опази от вълците.
На дървото над тялото на баща си беше окачил златния му щит. Сега взе шлема на баща си и го положи в снега в нозете му — знак, че баща му е паднал в битка.
Тя обърна коня и подкара към него; водеше и жребеца на баща си. Зад крал Силвареста тръгнаха и тримата Дни: нейната, на баща ѝ и на Габорн. Преди няколко минути крал Силвареста беше заспал дълбоко на седлото, но сега се сепна и се ухили широко на снега със сънените си очи, като изпълнено с възторг дете.
Когато Йоме се приближи, Габорн вдигна глава. Лицето му изглеждаше помръкнало и пусто. Йоме разбираше, че каквито и думи да потърси, няма да може да го утеши. Нямаше какво да му предложи. През последните няколко дни беше изгубила почти всичко — дома си, родителите си, красотата си… и още много, не толкова осезаеми неща.
„Как бих могла изобщо да заспя повече?“ — зачуди се тя. В ума ѝ замъкът винаги бе представлявал образ на върховната сигурност. В свят, изпълнен с опасности, винаги беше изглеждал най-безопасното убежище.
Вече не.
Почувства, че е изгубила детството, невинността си. Покоят на ума беше откъснат от нея.
И не толкова защото майка ѝ лежеше мъртва в гробницата, а един от замъците ѝ лежеше в нозете ѝ в руини. Докато яздеше тази сутрин, тя премисли какво се беше случило. Предния ден се беше уплашила, че Боренсон ще се промъкне в замък Силвареста, ще избие Посветителите ѝ. Представи си, че тайно е знаела какво се кани да извърши, макар че го ненавиждаше.
След като не се беше противопоставила, Йоме се беше съгласила. Ужасът от това бе пропълзял в душата ѝ още по обед предния ден. Сега се чувстваше беззащитна. Не беше спала от две нощи. Чувстваше се замаяна и се боеше, че ще падне от седлото.
Сега ѝ се струваше, че някакъв огромен, невидим звяр, промъкнал се под дълбините на съзнанието ѝ, изведнъж е скочил и я е сграбчил.
Беше смятала да каже няколко утешителни думи на Габорн, но изведнъж усети, че по премръзналите ѝ бузи текат ледени сълзи. Посегна да ги изтрие и затрепери.
Габорн беше приготвил тялото на баща си добре. Косата на краля беше сресана, лицето му беше бледо. Обаянието, което притежаваше, беше умряло заедно с него, така че мъжът, когото тя сега виждаше, не беше онзи крал Ордън, който приживе бе изглеждал толкова царствен и силен.
Приличаше на състарен държавник, с широко лице и обрулена от ветровете кожа. Усмихваше се загадъчно. Беше облечен в бронята си и лежеше върху дебела дъска. Богато извезаната му пелерина от лъскав брокат го покриваше като мантия.
В ръцете си стискаше една синя роза, откъсната може би от градината на херцога.
Габорн се обърна да погледне Йоме, забеляза израза ѝ и се изправи бавно, сякаш го заболя от усилието. Отиде при нея, сграбчи раменете ѝ, след като тя се смъкна от коня, и я притисна до себе си.
Тя помисли, че ще я целуне, и си каза да не плаче.
Но гласът му прозвуча кух и мъртъв, когато прошепна:
— Само скръб за нас. Само скръб.